— Пет добри партии за женене, способни да създават съюзници и да укрепват алианси — изрекох удовлетворено аз и целунах розовото носле на най-новата ми принцеса, преди да я подам на бохемската дойка.
— Не е ли малко рано отсега да говорим за алианси и женитби — Франц ме погледна укорително.
— Ни най-малко — отхвърлих възражението му аз и се запътих към работния ми кабинет. Заради раждането бяха изостанали куп дела. Моите министри бяха свикнали да задържат докладите, въпросите и забележките си, докато лично се занимая с тях. Почти бяха забравили, че имам съуправител, годен да ме замества.
Първата ми работа след раждането беше да извикам граф Кауниц.
— Ще станете мой посланик в Париж, графе — директно заявих аз, докато той ме съзерцаваше по неповторимия си безразличен начин. — Единствен вие знаете как да се държите с двореца във Версай и какви клопки дебнат там. Нашите усилия за изковаването на новия съюз могат да бъдат успешни само ако представлявате интересите ни там.
— Прекалено голяма чест ми оказвате, Ваше Величество — измъкна се от прекия отговор той. — Как обаче ще стане това? Знаете, че съм баща на шест беззащитни сирачета. Не съм добре със здравето, а скромните ми средства не ми позволяват да представлявам подобаващо империята.
Мили Боже, уж бях свикнала с капризите на този мъчен човек, но понякога той направо ме довеждаше до отчаяние.
— Не съм ви молила да си купите тази служба, подарявам ви я — отвърнах. Хрумването ми да продавам скъпо и прескъпо различни длъжности в двореца на амбициозни благородници вече докарваше добри суми в касите ми. Ала граф Кауниц не беше жаден за слава провинциален граф, към него следваше да се отнасям с по-голям финес.
— Но то все пак струва пари, светлейша императрице — тутакси възрази той с подчертана деловитост. — Когато княз Венцел фон Лихтенщайн заемаше този пост, му се наложи да похарчи над три милиона гулдена от личната си каса, за да поддържа в Париж нивото, подобаващо на ранга му. Това е невъзможно за мен. От друга страна, великата сила на Хабсбургите би понесла значителни щети, ако изпрати във Франция човек, негоден да представлява нейния блясък и нерушимата й мощ.
Не можех да се отърся от усещането, че се мятам като кукла на конци, дърпани от господин фон Кауниц. Той желаеше този пост, тук бяхме на едно мнение, но искаше да измъкне от мен, колкото може повече, преди да си го признае. Може да беше блестящ държавник, но не бе благодетел, разтревожен за съдържанието на хазната или за самочувствието на своята владетелка. Единствено личното му самочувствие беше в центъра на вниманието му.
Пазарлъкът относно финансовото обезпечаване на въпросния пост продължи цяло лято. Чак през октомври графът най-сетне се отправи към Париж. Виенчани регистрираха с точност внушителната му свита: съпровождаха го над дузина аташета към посолството, секретари, слуги и не на последно място — същински керван от карети, отрупани с багаж и теглени от породисти коне.
В багажа му се намираше и подвързаният с телешка кожа документ, съдържащ официалната мисия на имперския пратеник в Париж. Неговата императрица го бе помолила най-настоятелно да не дразни нито морските сили Холандия и Англия, нито да върши неща, които Франция би могла да изтълкува като провокативно действие. Трябваше да убеди двора във Версай в искреното ми намерение да допринеса за спокойствието в Европа и за всеобщото благосъстояние чрез трайни приятелски взаимоотношения с Франция. Само Кауниц можеше да постигне това, без останалата част на Европа да узнае преждевременно за усилията му и да се развълнува повече от необходимото.
Четях с огромно удоволствие първите му доклади. Луи XV го приел най-дружелюбно заедно с външния си министър маркиз Дьо Пюйзио. Негово Величество разговарял с него като със стар познат, пишеше Кауниц и не бе пропуснал да добави, че се е сближил и с маркиза Дьо Помиадур, която, както е известно, имала влияние върху Негово Величество и чиято благосклонност била от голямо значение за всеки посланик в Париж.
Удоволствието ми тутакси се изпари, щом прочетох информациите за тази дама. Възмутителните нрави във „Версай" бяха едно; съвсем друго беше обаче в политиката да се намесва персона, дължаща позицията и влиянието си на своето присъствие в кралската спалня. С цялата си душа се съпротивлявах на мисълта да се съобразявам с някаква си мадам Помпадур. Докъде я бяхме докарали, щом безнравствеността се възнаграждаваше с власт?