През онази есен за пореден път личните ми тревоги се намесиха в политическото всекидневие. Докато се опитвах с верния ми Кевенхюлер да съкратя до поносими размери обичайния списък за аудиенции за следващата неделя, моят придворен лекар Ван Свитен се появи с тревожна новина.
— Трябва да очакваме най-лошото, Ваше Величество — така приключи той потискащото изброяване на болестите и страданията на клетата ми майка, влошили се драматично напоследък.
— Но тя е само на петдесет и девет години — рязко възразих аз и притиснах длан към корсажа си, който камериерката бе затегнала прекалено тази заран, като се има предвид, че бях бременна в петия месец. Бях заченала отново, преди да са минали три месеца от раждането на Йохана Габриела. Кръвта шумеше в ушите ми, мъчително си поемах дъх.
— Нейна светлост не е здрава от много години — напомни неоспоримите факти лекарят. — Леченията, на които се е подлагала на младини, са повлияли трайно върху здравословното й състояние.
Онези глупави съвети, целящи раждането на наследник на империята, сякаш това става с магическа пръчка! Ван Свитен представляваше достойно изключение от ордата надути медици, но и той бе принуден да признае, че е безсилен. Горката мама. Горката императрица.
Три дни преди Коледа, на 21 декември 1750 година, Елизабет Кристина Брауншвайгска-Волфенбютелска отлетя при своя любим съпруг. След неговата смърт, вече десет години, тя очакваше час по-скоро да се присъедини към обичния си Карл, заради когото дори бе сменила религията си. Някогашната протестантка, публично превърнала се в католичка на 1 май 1707 година в Бамберг в името на този брак, бе погребана до императора в Криптата на капуцините.
Незабавно възложих на Балтазар Фердинанд Мол да изработи разкошен оловен саркофаг за моята майка, призван да напомня на идните поколения за значението на тази жена — истинска майка не само на императора и на децата си, но и на цялата империя.
Преди това издадох указ за всенароден траур във всички провинции на империята, където църковните камбани известиха за кончината на скъпата ми майка.
Въпреки че през последните години вдовстващата императрица се оттегляше все повече от живота, а страданията й ме тревожеха, аз винаги бях отхвърляла мисълта за нейната смърт. Трудно ми беше да повярвам, че един ден няма да я има до мен. Тя ми беше не само майка, но и довереница. Винаги вземах присърце критиките й, макар понякога да ме нараняваха или да ми се виждаха несправедливи.
Единствената човешка душа, способна да ме утеши в моето отчаяние, беше добрата стара мами Фукс, макар че при тези траурни обстоятелства забелязах за първи път признаците на старостта и при нея. Щом майка ми трябваше да се изправи пред Създателя на 59 години, в колко по-голяма опасност се намираше тогава моята Лисичка, родена през далечната 1681 година?
— Не ме напускайте! Обещайте ми! — бурно настоях аз.
— Ах, Тереза…
В такива моменти за нея не бях Ваше Величество, а просто Тереза. Споменът за палавата малка ерцхерцогиня, която тя бе приютила с обич в топлото си майчино сърце заедно с по-малката й сестричка, я накара да се усмихне с любов и снизхождение.
— Кога ще се научите, че човек не може да заповядва на съдбата? Писано ни е да вземаме, каквото ни праща Бог, той ни отмерва времето. Когато моето свърши, ще трябва да си отида както всеки друг християнин.
— А какво ще правя аз тогава? — попитах, сякаш наистина бях дванайсетгодишното момиче, нуждаещо се от напътствия и възпитание.
— Не сте сама, Тереза. Имате съпруг, който вярно стои до вас и в радости, и в скърби — напомни графинята.
— Доколкото има време за мен — отвърнах. — Прекалено често е с лотарингските си побратими, прекалено често играе билярд или се занимава с препарираните си животни и със странните си растения.
— Трябва ли да бъде упрекван за това?
— Аха, значи се е оплакал, нали? — Мами Фукс беше не само моя довереница, но и приятелка на Франц, към когото се отнасяше с майчинска обич.
— Това би било в разрез с любезния му характер — тутакси го защити тя. — Съпругът ви знае, че работите неуморно за благото на всички нас. Въпреки това се тревожи за вашето здраве, Тереза. Отново чакате дете.
Детето. То щеше да закръгли дузината, а аз вече не можех да си спомня кога не съм била бременна. Неволно погалих издутия си корем.
— Ще се радвам, ако бъде последното, мами Фукс. Усещам как раждането на дете подир дете ми отнема силите и ме състарява. Главата ми работи трудно, ежедневието ми протича мъчително.
— Причината е, че покрай скръбта по майка ви всичко ви се струва по-черно и по-трудно от обикновено, Тереза — заяви първата ми придворна дама. — Никога не сте имали проблеми с раждането, и това няма да ви създаде такива.