— А какво ще кажете за клетото малко създание, което живя само колкото да бъде кръстено? Може би то умря, защото не му дадох достатъчно сили, за да живее.
— Тази загуба е един печален опит, който споделяте с много майки, Тереза. Никоя жена не е застрахована срещу загубата на дете. По-добре благодарете на Господ за здравата дружина, утешаваща ви за смъртта на горкото ангелче.
Графиня Фукс-Молат знаеше точно как да се бори срещу черните мисли, спохождащи ме през онези месеци. Останалото свърши следващата ми дъщеря — тя се роди на 19 март 1751 година здрава и читава; кръстихме я Мария Йозефа. Нито поданиците, нито семейството ми отдадоха кой знае какво значение на появата й. Орлякът от децата ни се увеличаваше в ежегоден ритъм и това не привличаше толкова внимание колкото фактът, че междувременно бях започнала да ангажирам за работа в двора мъже, не разполагащи с писмено потвърдените шестнайсет високоблагородни предци. Началото сложи Хаугвиц, последваха го представители на низшата аристокрация и на буржоазията, отличаващи се с едно общо качество: бяха образовани, умни и готови да ми служат без предразсъдъци. Известно ми беше каква завист буди тяхното назначение, но се бях научила да я игнорирам.
На 13 август 1752 година в „Шьонбрун" се роди следващата ни дъщеря, Мария Каролина, скоро наричана Шарлота, защото кръщелното й име прекалено силно ми напомняше за сестрите й, напуснали ни твърде рано.
Когато се връщам към тези богати и дейни години, виждам върволица от картини, врязали се дълбоко в съзнанието ми. Рождени дни, детски балет, религиозни процесии се сменяха със заседания, военни паради и кръщенета. Спомням си например как моят горд, малък Йозеф открива дворцов бал с леля си Шарлота Лотарингска. Или Мими, приведена над рисунката си, и Мариана с нейния постоянен стремеж да привлече вниманието на баща си. И Фердинанд Карл Антон, четвъртият ни син, който след раждането си мирно и тихо проспа в люлката вълненията около появата си.
Сцени от домашното всекидневие, същински дар на мир и хармония. Оценявах го, без да подозирам, че ми е позволено само да си поема дъх за кратко. Трудностите около основаването на първата военна академия през декември 1751 година, съпротивата срещу назначаването на граф Кауниц за външен министър през 1753 година и вълненията преди първото всенародно преброяване през лятото на 1754 година бяха тежко бреме.
Реформите в управлението и правосъдието, в образованието и здравеопазването бяха посрещани с недоверие и възражения. Положението на някои места в огромната ми империя беше като в Средновековието. Мнозина не проумяваха, че една прогресивна държава се нуждае от здраво и образовано население. Ала това бяха само смешни болежки и безпокойства в сравнение с ужасния удар на съдбата, сполетял ме през 1754 година.
Милата ми Лисичка почина късно вечерта на 27 април, оплаквана от дъщери и роднини, както и от своята владетелка, загубила в нейно лице и последната майчинска опора в своя живот.
С императора пожелахме да издигнем паметник на мами Фукс, свидетелстващ за обичта и уважението ни. Днес трябва само да извърна глава, за да му пратя поздрав от стола си. Тя ни придружава във вечността, топ vieux, защото принадлежи към нашето семейство, макар да не носи името Хабсбург. Очите ми вече не ги бива, но и без това знам наизуст редовете, изписани върху богато орнаментираната плоча на саркофага й.
Ковчег на Нейно Превъзходителство госпожа Каролина, овдовяла графиня Фон Фукс от Бимбах и Дорнхайм в Свещената Римска империя, родена като графиня фон Молат, навремето първа придворна дама на Нейно Императорско и Кралско Величество. Тя умря в лето Христово 1754-то, на 27 април, между 10 и 11 часа вечерта. Да почива в мир.
Имаше и допълнение, продиктувано от сърцето ми:
Безсмъртно възпоминание от едно благосклонно и благодарно сърце за благородното възпитание във всички добродетели.
Аз, Мария Терезия
Виена, септември 1755 — декември 1756 година
„Твърде лесно позволяваш да те омагьосат, топ vieux!"
— Затворете прозореца, идва Кауниц, нали не искаме господин държавният министър да се простуди! — наредих на една от моите придворни дами и хвърлих поглед към книжата, които бях подготвила за този разговор.
Моят чудат дипломат, явил се пред мен по кожено палто и с ръце, скрити в маншон, понеже предпочитах да работя на отворен прозорец, се страхуваше от течението повече, отколкото от прусаците. Откакто го върнах от Франция, за да замести обстоятелствения и недочуващ господин дворцов и държавен секретар Улфелд и престарелия Бартенщайн, той ми беше станал не само пръв слуга, но и добър приятел.