Две години по-рано, на трийсет и шестия ми рожден ден, го бях назначила за дворцов и държавен канцлер. Обезщетих Бартенщайн с поста директор на новия държавен, дворцов и домашен архив и го произведох в таен съветник. Улфелд продължи да получава заплатата си; изплатено му бе и щедро обезщетение за къщата на „Балхаусплац", която трябваше да опразни за Кауниц. Оттогава резиденцията на свръхчувствителния Венцел Антон фон Кауниц-Ритберг се виждаше от „Хофбург", а самият той движеше от Виена делата, целящи да убедим французите в нашите добри намерения.
Както изглежда, тук ни помагаше и общата световна ситуация, защото Англия и Франция се бяха изправили непримиримо една срещу друга в новите отвъдморски колонии и войната беше само въпрос на време. Английският крал ме бе помолил да изпратя близо 30 000 войници в южната частна Нидерландия, така че евентуалното нападение на французите срещу Англия да бъде отблъснато още от континенталната страна на Ламанша.
— Това значи да изтеглим войските си от Бохемия — възмутих се аз пред новопристигналия Кауниц.
— Не е възможно да оголим Бохемия, като изтеглим голяма част от нашите войски. Прусия ще го схване като покана за нападение. Би трябвало да се възползваме от искането на Англия като повод да развалим съюза с крал Джордж. Ако най-сетне се съюзим официално с Франция, ще можем да си поискаме Силезия от Прусия с подкрепата на новия ни съюзник.
Както винаги думите на Кауниц бяха в пълно съответствие с разбиранията и чувствата ми.
— Само дето не ми се вярва, че ще получим безплатно подкрепата на Франция — изказах опасение аз.
Той изкриви уста в самодоволна усмивка.
— Можем да обмислим отказ от части на Нидерландия. Там има някои провинции, които Франция би искала да притежава, за да неутрализира постоянната заплаха по северната си граница.
Да се откажа от Нидерландия? Защо не? И без това никога не съм знаела какво да правя с тази далечна и чужда страна, а в сърцето си винаги я обвинявах за смъртта на любимата ми сестра. Би било добър ход, стига срещу него да можех да си върна богатата Силезия.
Докато размишлявах, свъсила чело, Кауниц огледа грижливо полираните си нокти, оправи дантеления си маншет и издуха една прашинка от ръкава си. Слава Богу, че Франц не присъстваше на този разговор. Той побесняваше от суетността на моя държавен министър и я възприемаше като личен афронт.
Съпругът ми беше тръгнал на лов още рано сутринта. Предпочиташе да избягва обсъжданията, на които ще се засече с граф Кауниц. Не можеше да се отрече: двамата мъже, всеки от които посвоему ми лежеше на сърцето, бяха превърнали първоначалната си антипатия в истинска вражда.
Франц запазваше с мъка самообладание, когато Кауниц пускаше ироничните си забележки. Графът, от своя страна, блестеше в подобни случаи с дипломатична любезност, ала въпреки това даваше ясно да се разбере, че служи на мен, а не на императора, моя съуправител. Подминаваше го по извънредно изврътлив начин, без да дава повод да бъде смъмрен, но все пак успяваше да превърне Франц във второстепенна фигура.
— Сигурно планът е вече в главата ви — казах след подробен размисъл аз и притиснах върховете на пръстите си един към друг, за да намаля спазъма в китката, издаващ, че прекалено дълго съм държала перото. — Опазил ни Бог, дано само Прусия и Англия да не научат за това намерение, преди окончателно да сме спечелили Франция на наша страна. Преговорите трябва непременно да се водят в пълна секретност. Нито звук за тях да не проникне и тук, във Виена.
— Можете напълно да разчитате на мен, Ваше Величество.
— По кой дипломатически път възнамерявате да се свържете с крал Луи? Не е възможно да преговаряте лично с него, нали — попитах.
— Не директно, но почти. Ваше Величество забравя за мадам Дьо Помпадур. Настроена е благосклонно към нас и вече многократно е дарявала с любезното си внимание княз Щархемберг, моя приемник в Париж. Тя е на наша страна. Ненавижда краля на Прусия, защото бил достатъчно арогантен и глупав да изрази на висок глас мнението си за жените със значими позиции.
Помпадур! Мили Боже! Точно буржоазката мадмоазел Поасон, която дължеше графската си титла на упражненията в кралската постеля и имаше наглостта да се държи като родена княгиня. Да влезем официално в контакт с нея би означавало да извиним развратността й и да одобрим разрушителното й въздействие върху брака на френския крал. Все едно аз да приема на приказки графиня Колоредо или да поканя досадницата Палфи в моята карета, когато отиваме в „Шьонбрун". И въпреки това — щом трябваше да избирам между нея и Фридрих, предпочитах да глътна жабата от собствения си пол.