— В това отношение имате право, естествено — отвърна сега той, за мое удивление с обичайното спокойствие. — Изпуснах си нервите, Тереза. Простете ми. Какво да се прави, трудно е за един лотарингец да приеме за съюзник краля, откраднал му родината.
С този отговор той ме отрезви, гневът ми се пречупи. Тихата му учтивост, самообладанието и дистанцираността му бяха по-ефикасни от злобата. Щом не се карахме истински, не можехме и да се сдобряваме истински.
— Правя каквото трябва, Франц — промърморих на виенски аз.
— И го правите великолепно, Тереза — нежно отвърна той.
Прекрачи отломките от стола, а в очите му все още имаше странни искрици — далечен отблясък на протест и съпротива. Сърцето ми спря за миг. Дали щеше да ми се противопостави? Наистина ли исках да ми демонстрира сила и да се възпротиви на желанията ми? И какво щях да правя, ако дръзнеше да го стори?
Но бурята бе отминала. Той удостои облекчената си владетелка с дружелюбен поглед на лъчистите си сини очи.
— Кой е счупил стола?
Само дванайсетгодишната Лизел успяваше да се измъкне по това време от своята „ая" и да нахълта в стаята за почивка на родителите си без капчица свян. Прекалено разчиташе на хубавката си външност, помагаща й да очарова всичко живо. Достатъчно бе да видя как баща й отвърна на дяволитата усмивка на малката ерцхерцогиня. Дори на мен ми беше трудно да я скастря.
— Къде е гувернантката ти? — отвърнах на въпроса с въпрос
аз.
— Почива си след обяда, майко — гузно призна тя.
— Сигурна съм, че графиня Белрупт ти е възложила да си запълниш времето с бродиране или друго занимание. Но дори да не е така, има много да се желае от знанията ти по латински и италиански, така че би могла със сигурност да прекараш това време по-смислено, отколкото да бродиш безцелно из двореца. Може ли да попитам защо госпожица ерцхерцогинята смята, че не е нужно да спазва нарежданията на своята „ая"? Може ли освен това да знам какво търсиш тук?
— Чух как се счупи столът и исках да видя какво се е случило. Кучетата лаеха. Ами ако беше станало нещастие? Исках да помогна — отговори Лизел самоуверено и упорито.
— Както виждаш, всички сме живи и здрави — отвърна вместо мен Франц, защото търсещият помощ поглед на Лизел естествено беше намерил своята жертва. — Би било добре обаче незабавно да се върнеш в апартамента си и да се захванеш с работата, която те чака там.
— Както кажете, татко — прошепна малката, поклони се и на мен и тутакси изчезна, преди да съм измислила наказание, подходящо за една бунтарски настроена дъщеря.
— Много я глезиш — упрекнах Франц, след като се уверих, че малката няма да ни чуе. — Не бива да й позволяваме такива своеволия. Красива е и иска да се харесва, но си въобразява, че ще извиняваме всичките й номера, като се усмихва тъй очарователно. Крайно време е да се отърси от суетното си лекомислие и да обръща повече внимание на уроците. Рано или късно ще се появят първите кандидати за женитба, дотогава трябва да е подготвена за високия си пост.
— Моля ти се, Тереза! — Франц поклати напудрената си глава в израз на бащинско възмущение. — Тя е едва на дванайсет, дете е.
— Не пожелавам на никое от моите деца да се изправи пред задачата си толкова неподготвено, както се случи с мен след смъртта на уважаемия ми баща — възразих аз.
— Прекалено строга си с тях, Тереза.
— А ти позволяваш твърде лесно да те омагьосат, mon vieux! Представляваш лесна плячка — стига ти да зърнеш една хубава усмивка, прасковена кожа и две лъчисти очи.
Погледите ни се срещнаха. И двамата знаехме за какво говоря, ала Франц избягваше кавгите и по тази тема.
— Аз обичам безрезервно дъщерите си, мадам — натърти той. — Няма да ме упрекнете в това, предполагам? Ще обичам и следващата дъщеря, която очаквате през ноември.
— Ще бъде момче — заинатих се аз.
— Не можете да определяте това, Тереза — сухо възрази той и добави: — Дори вие не можете.
Оказа се прав. На 2 ноември 1755 година на бял свят се появи „Мадам Антоан", както Франц обичаше да нарича Мария Антония през следващите години. Тя наблюдаваше света с небесносините очи на баща си от обшитото си с дантели юрганче и толкова приличаше на очарователна кукличка, че Лизел моментално надуши опасност за мястото си на най-красива дъщеря. Стана още по-необуздана от преди, оплакванията на графиня Белрупт от глупавите й бели се умножиха.
Щом се надигнах от легло след раждането, се заех да фиксирам в писмен вид максимите за възпитанието на моите дъщери и синове.