— Това е политика, Тереза — отвърна гувернантката ми. Беше права, но това не подобряваше положението.
Потърсих съвет от Господ, ала от всичките ми молитви май нямаше никаква полза. Господин фон Бартенщайн, който още тогава ми изглеждаше престарял, демонстрираше под перуката си физиономия, мрачна като лятна буря. Императорът ходеше на лов, за да не му се налага да отговаря на въпроси. Особено ако ги задава дъщеря му. Приятелките ми, все от първите фамилии на империята, криеха съчувствието си зад пресилена веселост.
Най-лошото от всичко обаче беше един разговор, който дочух случайно, минавайки покрай отворената врата на игралния салон. Естествено, майка ми и нейните придворни дами също обсъждаха въпросния тъй важен подпис.
— Той има добро сърце — чух да казва императрицата. — Накрая ще подпише. Любов към родината или не, но няма да се откаже от Тереза. Знае колко му е предана тя. Обикна го от все сърце още в първия миг, когато го видя. Все пак тя е наследницата, най-желаната партия в цяла Европа, човек не може да отхвърли такава принцеса заради глупавата си сантименталност.
Отиваха твърде далече! Гордостта ми не позволяваше да търгуват с чувствата ми като бакали. Копнеех за обичта на лотарингеца, а не за неговата любов към ближния. Възмутена се завтекох към графиня Фукс.
— Трябва да се видя с него! — примолих й се аз. — Дори да наруша всички дворцови правила накуп.
— Дали е разумно? — попита тя, без обаче да ми възразява по същество. Познаваше ме. Знаеше кога съм взела решение, от което няма да се откажа.
— Важно е! Трябва да говорим на четири очи. И да стане бързо, преди да е подписал нещо, за което после, ще съжалява!
Гувернантката ми въздъхна, по което познах, че съм победила. Колкото и да ценях и уважавах мами Фукс, през изминалите години се бях научила да й се налагам, когато е необходимо.
Дали тя знаеше колко се страхувам от този разговор, на който така държах? Когато се изправих пред Франц Стефан в пустия есенен парк на замъка „фаворита", изпитах затруднение да осъществя героичния план, довел ме тук. Хладният ноемврийски вятър подгони покрай нас няколко шумолящи листа, а очертанията на именията отвъд поляните, които обграждаха летния замък на императора, чезнеха в падащата мъгла.
Ние обаче не обръщахме внимание на всичко това. Всеки търсеше в погледа на другия отговор на собствените си въпроси. Бяхме сериозни и съзнавахме, че тази среща е опасна. И двамата искахме да избегнем скандала, който би избухнал неминуемо, ако станеше известно, че сме се срещнали зад гърба на императора.
— Исках да ви кажа, че нищо не ми дължите, Франсоа, все едно какво се твърди в двореца — впуснах се в обяснения без каквито и да било предисловия. Избрах официалния френски, а не мекия виенски, който той отлично разбираше и сам говореше с очарователен акцент. — Не бива да се отричате от родината си заради мен. Това, което искат от вас, е ужасно и не желая да смятате, че…
— Светлейша ерцхерцогиньо — прекъсна словоизлиянията ми той, използвайки официалната ми титла, и ме хвана за ръцете. — Скъпа Тереза — додаде много по-нежно. — Колко прекрасно изглеждате. Не ми трябва слънце, щом мога да гледам тези лъчисти очи.
— Не съм дошла да си прося комплименти — възразих аз, макар че гласът ми леко трепереше. Храброто ми намерение да пожертвам любовта си бе застрашено. — Става дума за декларацията за отказ, която искат да подпишете. За Лотарингия…
— Клетата ми Лотарингия — със сериозно изражение отвърна той. — Една малка страна като буфер между жадните за власт велики сили. Тя е загубена във всички случаи, все едно какво ще реша аз. Не мога да я задържа, след като кралят на Франция използва силата си, за да я получи. И той няма да я даде доброволно въз основа на някакви роднински връзки, които единствено майка ми зачита.
— Значи ще подпишете? — беззвучно попитах аз.
— Ако гледам реално на нещата, не ми остава друг изход — призна той. — Знаех го от самото начало. Обаче не одобрявам увереността, с която всички очакват да заменя с леко сърце моята родина срещу част от Тоскана.
Сведох очи към преплетените ни ръце. Моите бяха бели и нежни, неговите — заякнали от употребата на юздите и на шпагата. Беше майстор както в ездата, така и в танците и фехтовката, да не говорим за лова, който бе изучил под ръководството на императора. Всички дами в двореца мечтаеха за него, понякога ме хващаше страх, защото много от тези дами бяха млади като мен, а някои дори — по-красиви. Каква причина имаше той да избере точно мен?
— Не бива да се съгласявате заради мен — натъртих аз. — Разбирам, че гордостта ви страда от настойчивостта на Бартенщайн.