Новите ни съюзници във „Версай" реагираха с неприкрит ужас на този чудовищен акт на насилие. Крал Луи дори нарече прусака „бич Божи" и „най-големият безумец". Несъмнено отбранителният ни съюз щеше да даде плодове.
Нападателят бе обкръжил саксонската армия в Пирна. Заповядах на фелдмаршал Максимилиан Браун да я освободи. При Лобозице неговата армия се сблъска с пруската блокада. Нямаше категоричен победител, Браун успя да се оттегли без съществени загуби. Затова пък Фридрих започна да тръби, че бил удържал победа в битката при Лобозице, и внесе такъв смут сред обкръжените саксонци, тате капитулираха на 15 октомври 1756 година.
20 000 саксонски войници попаднаха в плен и бяха причислени към пруската армия. Граф Кауниц ни донесе ужасната вест в деня след голямото тържество по случай именния ми ден. Курфюрст Фридрих Август II Саксонски изоставил войските си и заминал за Варшава. Бидейки същевременно и крал на Полша, той се надяваше да е на сигурно място във втората си столица. Неговата съпруга остана в Дрезден, опитвайки се храбро да защити личното си достойнство пред прусаците и да спаси държавните документи. Нима прусакът не знаеше, че дъщерята на тази княгиня е дофина на Франция и косвено е нападнал крал Луи?
— Говори се, че кралят на Прусия наредил да шият зимни униформи за войниците му в Хамбург и в Силезия — додаде граф Кауниц. — Планира зимен поход. Трябва да сме подготвени.
— Ние сме подготвени — отвърнах аз, защото бях извършила нужните приготовления.
Всички доклади за тази война минаваха през моето писалище — независимо дали засягаха съсредоточаването на нашите армии, детайлите по униформите или храната и подслона, оръжията и тактическите маневри. Нито една заповед не заминаваше за фронта, без да носи моя подпис.
— Какво се чува от Русия? — поинтересувах се аз, защото съгласно нашата стратегия трябваше да обкръжим Фридрих с битки на всички фронтове.
— Новините са добри. Само въпрос на време е царицата да изяви готовност да разположи войските си на границата с Прусия.
— Да се надяваме, че ще излезете прав, Кауниц — отвърнах аз.
Руската царица Елисавета беше трудна за разбиране и изпадаше в странни настроения. Нека да узнае как се е отнесъл Фридрих със саксонската княгиня, моят държавен министър щеше да я осведоми. Отпратих го с усмивка.
Какво щях да правя без него в онези трудни времена? Непрекъснато благодарях на Господ за умната му глава, постигаща нашите цели по най-лъкатушни пътища.
На 8 декември 1756 година, на четирийсет и осмия рожден ден на императора, последният ни син ме измъчи доста, докато се роди. Ван Свитен ме бе убедил вече да раждам децата си в леглото, а не в старомодния родилен стол. Изглежда обаче Максимилиан Франц, както нарекохме нашия син, нямаше добро мнение за това нововъведение, защото упорито отказваше да излезе на бял свят.
Последният ми голям напън бе възнаграден със силен рев, нямащ нищо общо с първите звуци на предишните ми деца. Максимилиан Франц се оказа тежко, добродушно и дебеличко бебе. Най-едрото от моите деца, надарено с апетит, който почти надхвърляше възможностите на дойката му и моите.
— Малък ерцхерцог, добре се справи, Резерл — похвали ме Франц, когато ми поднесе благопожеланията си, използвайки за първи път от много време насам някогашното ми галено име. — Благодаря ти за чудесния подарък за рождения ми ден.
Колкото и да се радвах да чуя гласа му, думите достигаха до мен някак отдалече. Обзе ме такова безкрайно изтощение, че не бях способна да отговоря, камо ли да отвърна на нежната му целувка.
Виена, януари 1757 — октомври 1758 година
„Много строга сте станали, Ваше Величество"
— Не може ли да дойде навреме? Толкова ли е трудно да си погледне часовника?
Франц крачеше напред-назад из моя кабинет в „Хофбург". Спря пред прозореца, но не за да съзерцава простиращите се пред очите му ровове и бастиони на градските укрепления, нито пък голите корони на дърветата в Райската градинка. Мъчеше се да се овладее, докато двамата чакахме господин държавния канцлер, който отдавна трябваше да е тук.
— Не забелязвате ли, че той цели да изпита нервите ни? — сърдито додаде мъжът ми. — Чувства се достатъчно важен, за да накара своята императрица да го чака.