— Моля, успокойте се, топ vieux. Не забравяйте, че Ван Свитен ви препоръча да се щадите — напомних за заболяването му, което наскоро ме бе хвърлило в тревога. — Не бива да се палите така.
След едно внезапно нахлуване на кръв придворният лекар му направи умело кръвопускане, с което облекчи положението, ала образът на бледия, борещ се за въздух Франц още беше пред очите ми. Лежеше на леглото, сякаш в следващия миг щеше да удари последният му час. Ван Свитен го прегледа основно и предупреди да се пази от силни вълнения, а също да се въздържа от пищни угощения и прекомерна употреба на алкохол.
— Значи сме на едно положение, Тереза — тъжно се усмихна той. — Нали господин Ван Свитен ви посъветва приблизително същото? Раждането на Макс навреди на здравето ви повече от всички предишни раждания. За вас не е добре да залягате отново върху документите по цели часове и да работите на леден въздух в средата на януари.
Потрепери зиморничаво, но не направи опит да затвори прозореца. Познаваше непреодолимото ми влечение към чистия въздух, което зимно време измъчваше придворните, прислугата и гостите — всички мръзнеха ужасно в кабинета ми. Няколко листа хартия се разхвърчаха от писалището, когато вратата най-после се отвори и се появи господин държавният канцлер — в подплатено с кожи палто, с ръкавици на тънките нервни пръсти, притиснал рунтава кожена шапка към хилавите си гърди.
— Най-сетне! — викнах нетърпеливо аз. — Харесва ви да ни карате да чакаме, господин Фон Кауниц.
— А материята наистина е толкова значима и обширна, че налага спешно обсъждане.
Рядко се случваше императорът да вземе думата в мое присъствие, без да е бил подканен. Този факт бе достатъчен да демонстрира силния му гняв. Който познаваше Франц, както го познавах аз, беше наясно, че има и други причини за недоволството му. Тъй като обикновено не закусваше, сега стомахът му вероятно къркореше поради закъснението на канцлера. Преди това отказа да изпие чаша кафе и да хапне парче сладкиш, както сторих аз. Сега беше гладен и поради това в най-отвратително настроение. Бръснах набързо няколко трохи от документите и се опитах да изобразя любезна физиономия.
Дори направих нещо повече — помолих Франц да затвори прозореца, понеже знаех, че в противен случай графът ще започне да се жалва от температурата в кабинета и да заплашва със скорошната си смърт. Човекът се интересуваше прекомерно от здравето си и беше склонен да раздува и най-дребното неразположение до животозастрашаваща катастрофа.
Франц изпълни молбата ми със стиснати устни и остана прав, така че и господин фон Кауниц нямаше как да седне на приготвения за него стол. Колкото и да не държеше императорът на етикета, не можеше, естествено, и дума да става Кауниц да седи в негово присъствие, докато той стои прав. Нищо чудно, че разговорът започна в крайно напрегнато настроение; напрежението не намаля и в хода му.
Когато Кауниц по типичния за него предизвикателен начин поиска още пари за разширяването на държавната канцелария, императорът окончателно се вбеси.
— Може би трябва най-напред императрицата да провери финансовия отчет за сумите, отпуснати ви досега — ядно предложи той.
Думите му бяха последвани от зловещо мълчание. Изразеното в тях недоверие беше равносилно на обида. Докато търсех объркано погледа на Франц, граф Кауниц пребледня като посипаната си с бяла пудра перука, а съпругът ми почервеня като широката ми домашна роба в бургундско алено, която носех този ден. Очевидно забеляза постфактум каква мечешка услуга ми бе направил току-що. Сви се, сякаш се смали с цяла педя, промърмори нещо невнятно и избяга от кабинета, преди да съм си възвърнала дар словото.
Привичката му да бяга от трудностите ни най-малко не облекчаваше живота ми. Заряза ме с Кауниц, който ме помоли да го освободя за днес с такъв леден тон, че януарският студ в Райската градинка беше пролетен полъх в сравнение с него.
Какво можех да сторя, освен да го пусна да си върви? Нямаше как да призная пред държавния канцлер, че Франц се е изсилил. За Бога, какво трябваше да направя, за да поизгладя тази вражда? Толкова бях разстроена и безпомощна, че пропуснах обяда и се зарових в книжата и документите.
Новината за този съдбовен сблъсък се разпространи из целия „Хофбург", носена от невидими криле. Колкото и да ценях Кауниц, той не беше любимец на двореца. Връзката му с мадам Габриели, известна оперна певица, беше предмет на клюки, както и личната му екстравагантност и хапливите му подигравки. Сигурна бях, че нямаше да склони глава. Обаче имах нужда от него, топ vieux!