Моето отсъствие от обедната трапеза ти бе показало до каква степен се бях разстроила от постъпката ти. Малко по-късно личният ти лакей ми донесе съобщение, написано собственоръчно от теб.
Трябваше ми известно време да разгадая хаотичния ти френски, на който ти, пишейки най-безсрамно, както говориш, за пореден път се извиняваше за своята невъздържаност. „Как ми се иска да не бях постъпил така", се казваше в писъмцето.
Споделях това ти желание, особено имайки предвид обидения държавен канцлер. Трудно ми беше да бъда справедлива, застанала между двама мъже, и двамата еднакво важни за мен и еднакво докачливи. Как да извиня свръхчувствителността на единия и невъздържаността на другия?
Накрая оставих на Франц да говори сам за себе си. Предадох на Кауниц бележката с извиненията му и обясних в съпровождащо писмо колко спешно се нуждаят от него империята и владетелката му. И тъй като чувствителността на Кауниц можеше да се мери единствено с неговата суетност, той ми върна най-подробно комплиментите и в крайна сметка поднови работата си.
Франц, от своя страна, влияеше върху политическите ми решения по-малко от всякога и по този начин избягваше нови конфликти. По-специално се ангажираше с насърчаването на природните науки, като ми предложи да присъждаме благороднически звания и на хора на науката и икономиката с особени заслуги към Короната.
— Бъдещето принадлежи на техническите новости, на икономиката, търговията и производството на предмети за масово потребление — разясни ми идеята си той, след като го изгледах, смаяна от предложенията му. — Умните глави, полагащи основите на тези дейности, правят за нашите народи повече от генералите или от чиновническите пълчища. Вижте хората в Холич. Благосъстоянието на заетите във фабриката за керамични изделия расте, защото имат работа и тя се заплаща.
— Както изглежда, хората във вашите имения ви занимават повече от тези във Виена — вметнах аз с тон, чиято острота усетих впоследствие.
Франц се сепна, видях как преглътна спонтанния отговор. И той се бе научил да се справя с ревността ми и с моите повече или по-малко емоционални упреци.
— Вие и децата живеете във Виена, Тереза — тихо и меко промълви той. — Никой не е по-важен за мен от моето семейство.
Как ми се искаше да му повярвам, ала ми беше трудно поради спомена за предишната вечер.
Беше съвсем обикновена вечер в двора. Обичайната вечеря в тесен кръг. Навик, който първоначално бе ужасил нашия интендант, защото императорското семейство нарушаваше церемониала да се канят на трапезата гости и приятели. После отидохме край игралната маса, където да си отпочинем с игра на „фараон". Блаженото ми спокойствие обаче отлетя, когато забелязах, че Франц не изпуска от очи la belle princesse. Тя наистина беше страстен играч; бяха се появили дори слухове, че само за година прахосала цялата си огромна зестра. М тази вечер губеше с невероятна грация и веселост. Достойна за уважение черта на характера, на която бих се възхитила, ако не беше явният интерес на моя съпруг към нея.
Тези погледи ми отровиха удоволствието, което обикновено изпитвах при игра на карти, макар да не бях открила дали la belle princesse е забелязала или дори предизвикала вниманието на императора. Винаги изглеждаше толкова невинна и наивна — това беше част от чара й. Не можех да й се сърдя, както се сърдех навремето на графиня Колоредо или на някои други дами. Проблемът беше в императора, не в нея.
До края на вечерта загубих повече, отколкото позволяваха съвестта ми и личната ми касичка. Не можеш да играеш на „Фараон" и същевременно да мислиш за други неща. Хазартната игра в двореца все повече ми се струваше гибелна, носеща нещастие, и по време на карнавала в мен съзря идея, която без колебание реализирах. Изненадващият указ бе посрещнат с пълно неразбиране от мнозина и най-вече от Франц.
— Защо забранявате хазартните игри в двореца, Тереза? Нали вие също се развличате и забавлявате с тях?
— Водим война, топ vieux, или забравихте? Не му е времето за разточителство и празни забавления. Би трябвало да направим нещо по-добро с парите си, вместо да ги прахосваме за хазарт.
— Много строга сте станали, Ваше Величество.
На езика ми беше да отвърна „Поне един от нас трябва да запази разума си", но се бях научила да обуздавам поривите си.
— Това учудва ли ви? — сопнах се аз. — Човек губи желание за забавления, когато гледа какви интриги плете прусакът в окупираната Саксония. Да не говорим пък за предателите в Дрезден и Берлин, които ни усложняват живота.