Сред жертвите имаше прочути имена и от двете страни. Шверинският граф, който ни беше разбил така опустошително в Силезия, остана да лежи на бойното поле. Австрия оплакваше генерал Браун, попречил на прусаците да ни премажат напълно в началото на войната. Оттеглих се в дворцовия параклис на „Шьонбрун", за да се моля за мъртвите и да избягам от повсеместния креслив тон, с който се коментираше поражението. Никой не дръзваше да ме смущава пред олтара, така че имах малко време за вглъбяване и размисъл. Как да реагирам на страховитата новина?
Наясно бях, че всички — от държавния канцлер до слугата, дето пали фенерите, очакваха да отнема командването от моя девер. Обзети от паника, те се страхуваха, че след тази победа Фридрих ще прегази Бохемия и ще завладее Австрия. Над „Шьонбрун" тегнеше мрачен облак от страх и отчаяние. Не желаех да увеличавам всеобщото униние, като превърна в изкупителна жертва пълководеца, комуто лично бях поверила моята армия. Но какво да се прави? Дали граф Даун, който тъкмо напредваше с ускорени темпове към Прага, щеше да пристигне навреме, за да освободи Карл и неговите войници?
Най-после съдбата се оказа на наша страна. Фридрих хвърли срещу Даун цялата си военна мощ, така че Карл успя да се измъкне от Прага. Армиите се изправиха една срещу друга при Колин на 18 юни 1757 година и Даун нанесе унищожително поражение на прусаците. Вестта за победата му ни бе донесена посред нощ в „Шьонбрун". Приех куриера по нощница и на мига се ободрих. Победа! Най-после победа. Толкова бях щастлива, че дори не помислих да се облека, преди да приема благопожеланията на двора.
— Нима е нужно сега пак да преглеждате документацията, Тереза? — учуди се Франц, когато отново седнах на бюрото си.
— Не, но трябва да поздравя Даун! Дължа му го.
— Сега?
Разбира се, сега, докато сърцето ми още беше преизпълнено с ликуване, а думите излизаха сами изпод перото.
Под датата 18 юни 1757 година написах „Рожденият ден на Монархията", след което продължих: „Драги граф Даун, не бих могла да пропусна този велик ден, без да Ви поздравя най-сърдечно и да изразя огромната си признателност. На Вас Монархията дължи съхраняването си, а аз — моето съществуване, милата ми армия и живота на единствения ми обичан девер. Бъдете сигурен, че винаги ще нося Вашата заслуга в сърцето си и не ще я забравя, докато съм жива."
В знак на огромното си задоволство след Колин учредих ордена „Кръст на Мария Терезия" — занапред щяха да го получават мъжете, отличили се с особени заслуги към моята империя. Франц връчи първия Голям кръст на новия орден на брат си, а веднага след него — на победителя от Колин. Карл Лотарингски получи ордена, защото го ценях и отказвах да изпращам в немилост приятели само защото веднъж са допуснали грешка, фелдмаршал Леополд Йозеф граф фон Даун пък беше отличен с ордена, понеже напълно си го беше заслужил.
На него се дължеше изтеглянето на Фридрих от Бохемия; изведнъж прусакът се оказа заобиколен от врагове в собственото си кралство. Руските войски напреднаха към Източна Прусия, французите стигнаха до река Везер, влязоха в Хановер и Хесен. Моите войници настъпваха към Горна Силезия и Лужица. Следващото известие за победа дойде от Мойс край Гьорлиц, а хусарите на фелдмаршал-лейтенант Хадик проникнаха с авантюристична храброст почти до Берлин. Те плячкосаха контрибуция в размер на 200 000 германски талера и ми изпратиха като доказателство за успеха си две дузини дамски ръкавици, всичките щамповани с герба на града.
Дворът се веселеше до насита на тази нахална лудория, която бе уцелила Фридрих в две извънредно чувствителни места: кесията и гордостта му. Благодарих на Хадик за внушителния паричен подарък и си затворих очите, че берлинчани му бяха връчили само леви ръкавици. В този случай важен беше жестът, а не практичната полза.
След тези епизоди първоначалната загриженост отстъпи на победоносна еуфория както в двора, така и в цяла Виена. Всички предполагаха, че ще бъде само въпрос на време, докато Силезия отново принадлежи към империята, а на краля на Прусия му се наложи окончателно да преглътне горчивата отрова на поражението. Това настроение наложи своя отпечатък върху летните празници, ловните излети, приемите, екскурзиите и църковните процесии. Днес ми се струва, сякаш сме искали да наложим победата чрез празнуване и да заглушим с веселие страха от поражение в сърцата си.
Франц отбеляза деня на свети Хуберт Лиежки с голям лов в Щамерсдорф, заобиколен от своите лотарингски земляци, няколко избрани приятели и съответните дами. Докато се разкъсвах от въпроса дали, противно на навиците си, да участвам в лова, или да остана сама в „Шьонбрун", собственото ми здраве внезапно зачеркна всичките ми планове. Очите ми, верни другари от четирийсет години, започнаха да ме болят, а едното дори се възпали. Ван Свитен разпореди да се върна незабавно в „Хофбург".