Време беше най-после да приема фактите. Вече не бях „една от най-красивите принцеси в Европа", както бе писал навремето някакъв посланик. Повече не бях и щастливата родилка, създаваща постоянно нарастващо поколение. А само жена, прехвърлила зенита на красотата и плодовитостта си. Трябваше да се сбогувам с щуротиите, характерни за страстта, копнежа и младостта.
А сега насред тази лична драма в моя живот изведнъж се появи и поражението при Лойтен. „За Бога, Тереза, забрави личните проблеми, политиката има нужда от теб", казах си аз и се обърнах с лице към събитията. Хората от моята империя не заслужаваха да поставям своето благополучие над тяхното.
Как така Карл ни бе надробил тази неочаквана беда? Какво щеше да каже Франц, който от самото начало се съмняваше в способностите му на пълководец? Сега вече дори моята симпатия не бе в състояние да спаси девера ми. Налагаше се да поверя армиите на по-способен генерал — изборът ми падна върху мъжа на Йозефа. Той трябваше да ни спаси за пореден път, както вече го бе сторил в Колин.
Подписаните заповеди веднага напуснаха кабинета ми: указания към граф Даун да запълни незабавно ужасните празноти в нашата армия и да поеме командването на главната армия в качеството си на фелдмаршал. Писмо до Карл, което наред с множеството уверения в личната ми симпатия съдържаше и недвусмисленото искане да се яви тутакси в двореца. Занапред трябваше да остави на други генерали да водят война. И накрая — успокоителни текстове до нашите съюзници с пояснението, че това поражение, колкото и да е жалко, не означава поврат във военния ни късмет, а просто е злощастно стечение на неблагоприятни обстоятелства.
Напук на събитията, рожденият ден на императора през 1757 година бе отпразнуван по най-разкошен начин. Както обикновено, големите деца изнесоха театрално представление, което бяха разучили специално в чест на своя баща. Ала именно престолонаследникът — върху него и по-големите му сестри Мариана и Мими се концентрираше цялото внимание — не полагаше и капчица старание да представи добре ролята си. От самото начало следеше разпалено хода на войната и предварително ми бе съобщил по неповторимия си дръпнат начин, че предпочита да се намира на бойното поле вместо на сцената на дворцовия театър. Всички усилия да формираме трудния му характер и да подобрим маниера му на общуване се увенчаваха с твърде скромен успех. На своите шестнайсет години той умееше в зависимост от настроенията си да се представя ту като злобен хлапак, ту като предан син.
Тази неуравновесеност ме тревожеше, макар че баща му гледаше оптимистично на нещата.
— Той вече не е дете, което да призовавате към ред, Тереза. Превръща се в мъж. Нали именно вие вече започнахте преговори за женитбата му? Как можете да правите това и същевременно да го третирате като малчуган?
Трудно ми беше да му противореча. Ето защо се стараех да наблюдавам сина си през очите на чуждите посланици. Със сигурност те щяха да докладват на своите владетели за бъдещия император и евентуално да окажат влияние върху партията, която бях набелязала за него.
Престолонаследникът беше висок и строен, с приятна външност и безупречна стойка. Де да беше наследил и малко повече от чара на своя баща, тази лотарингска лекота, която така пленяваше всички! Почти никога не го виждахме да се усмихва. Съзерцаваше околните надменно и беше склонен да пуска хапливи подигравки. Колкото и да се опитваха възпитателите да омекотят тази черта на характера му, тя само се засилваше с годините.
Наистина трябваше скоро да вземем решение относно бъдещата му императрица. Но тъй като най-интересните предложения идваха от Кауниц, Франц, естествено, ги посрещаше с недоверие. Въпреки това и той не можеше да отрече, че, предвид обстоятелствата, предимство пред всички други планове имаше обвързването с френския кралски род. Още повече че в Италия, сред страничните линии на Бурбоните, имаше няколко многообещаващи кандидатки за брак.
Например Йозефа, дъщерята на Карлос Испански. Тя беше точно на подходящата възраст — три години по-малка от Йозеф, а баща й, Карл IV, владетел на Неапол и Сицилия, вече бе сондирал почвата, за да разбере какво смятам за плана да оженя големия си син за неговата дъщеря и да омъжа една от моите дъщери за неговия голям син. Само дето моите проучвания показваха, че момичето не е привлекателно нито по характер, нито по външност. Съвсем различни бяха сведенията за Изабела Пармска, внучката на френския крал Луи. Граф Мерси д'Аржанто замина за Парма като мой пратеник и се завърна с хвалебствени химни по адрес на евентуалната булка.