Досега не бях показвала на моя син малкия портрет на момичето. Въздържах се, тъй като той се интересуваше повече от хода на войната и от военните детайли, с които го запознаваше младият генерал Ласи, един от най-способните офицери на Даун. Щях да имам достатъчно време да пренасоча мислите му от войната към любовта.
Преди да се захвана с този план обаче, през новата година ни връхлетя катастрофа, по-опустошителна от победата на прусаците при Лойтен.
— Престолонаследникът има едра шарка!
Ван Свитен лично ми съобщи новината. Вцепених се и само се взирах в него, загубила ума и дума от ужас, докато подробностите от диагнозата прелитаха покрай ушите ми. Опомних се едва когато спомена, че е изолирал Йозеф от останалите деца. Опитал се да облекчи състоянието му с кръвопускане, ала треската вече вилнеела в тялото на престолонаследника.
— Трябва да отида при него!
— Изключено е, Ваше Величество, знаете го.
— Но аз съм негова майка, той има нужда от мен сега!
— Прави се всичко, на което са способни хората и медицината, Ваше Величество.
А то не беше много, за жалост. Едрата шарка, тази фатална черна сипаница, се появяваше от време на време в моята страна; смъртоносната епидемия покосяваше цели семейства. Малцина заразени преживяваха тази болест с нейните опустошителни пристъпи на треска, мокри и сърбящи гнойни пъпки и ужасни болки. По принцип единственото, което можехме да направим за болния, беше да полагаме грижи за него и да се молим. Съдбата му бе в Божиите ръце, затова зарязах всичко, за да се моля за големия си син.
Цял „Хофбург", дори цяла Виена споделяха тревогата ми. Не смеех да заспя от страх да не ми бъде отнет синът.
— Ще ми кажете, когато дойде краят, обещавате ли? — помолих се на Ван Свитен толкова отчаяно, сякаш в такъв случай можех да сторя чудо, за да отпъдя злата орис.
Сърцето ми спря, когато той се появи пред мен в необичаен час. Всички светлини в „Хофбург" вече бяха угасени — изключение правеха само апартаментът на болния и моят кабинет. Идването му можеше да значи само едно.
— Бог да ми е на помощ… свърши ли се? — попитах. Никога не ми е било така трудно да произнеса толкова малко думи.
— Опасността е овладяна, Ваше Величество — избави ме от страданията ми лекарят. — Здравият, млад организъм на престолонаследника спечели битката срещу шарката. Той спи. Много е слаб, оздравителният процес ще бъде дълъг, но най-лошото мина. Принцът остава при нас.
— Слава на Бога!
Чертите на големия ми син изглеждаха променени. Детинският инат бе изчезнал от тясната, умислена физиономия на оздравяващия момък, отстъпвайки място на новопридобитата зрялост. Още беше дистанциран, но непосредствената близост със смъртта го бе накарала да порасне. По бледата му кожа бяха останали малко на брой, едва забележими белези; имахме основателна причина да организираме благодарствен молебен в дворцовата църква.
Моите мисли обаче не бяха изцяло отдадени на богослужението. Естествено, благодарих от все сърце на Господ, задето бе опазил големия ми син, но погледът ми беше прикован върху другите деца, коленичили пред олтара заедно с Франц и с мен. Всички бяха тук с изключение на най-малките, Макс и невръстната Антония. Внушителен орляк — обичах ги искрено, а някои ми бяха по-близки от другите, защото имаха весел и открит характер.
Например моята обичлива и надарена Мими, подаръкът за рождения ми ден. После — умният Карл, толкова пленителен и интелигентен, че понякога се питах защо не можеше той да бъде престолонаследникът? До каквото и да се докоснеше, с каквото и да се заемеше, всичко му се отдаваше с лекота. Нищо чудно, че Йозеф понякога не съумяваше да контролира ревността си към по-малкия си брат.
Докато ги гледах всички заедно, ненадейно си припомних с горчивина за разговора на четири очи с моя придворен лекар преди няколко дни. Поводът беше един много личен проблем, който напоследък ме безпокоеше до такава степен, че се наложи да потърся неговия съвет. След раждането на малкия Макс преди две години не бях забременявала повече.