Йозеф замълча. Накрая даде съгласието си за официалното начало на преговорите за женитбата.
Франц споделяше неприятното ми чувство.
— Може би не трябваше да го притискаме — миролюбиво коментира той, когато останахме насаме. — Нали искаме децата ни да бъдат щастливи.
— Те са императорски деца — напомних, подразнена от отстъпчивостта му. — Този брак е важен за империята, по-значим, отколкото капризите на един незрял младеж.
— Казвате го, сякаш децата ни не са хора, а средства за постигане на целта.
— А вие ме упреквате, без да ми посочвате други пътища — свадливо парирах аз. — Ако децата ни са залогът, който ще ни гарантира мира в Европа, няма да се колебая да оженя всяко от тях по държавнически съображения.
— И това го казвате вие, Тереза. Забравихте ли, че навремето се събрахме напук на всякакви държавнически съображения?
— Не, Франсоа, но времената бяха други. По-щастливи времена. Отминали времена. Синовете и дъщерите на рода Хабсбург са бъдещето. Ако трябва да сключат династични бракове, за да подсигурят добруването на страната и на семейството си, техен дълг е да го сторят и да принесат тази жертва.
— Не мога да ви позная, Тереза. Какво ви направи толкова сурова?
Сериозно ли ме питаше? Не виждаше ли с какво бяха изпълнени дните ми? Не забелязваше ли тревогата и мъката ми заради безсмисленото клане по бойните полета? Толкова ли се бяхме отчуждили?
— Животът ме направи сурова, топ vieux — въздъхнах накрая аз, осъзнала, че не се разбираме, макар да говорим на един език.
Моето наследено и придобито чувство за дълг си оставаше чуждо за него. Той искаше всички хора наоколо да са щастливи и не проумяваше, че това щастие е възможно само в империя, управлявана, организирана и закриляна с твърда ръка.
В много отношения животът все още беше игра за Франц. Само така можех да си обясня тихото упорство, с което включваше княгиня Ауерсперг във всеки списък на лицата, поканени за начинанията на моето семейство и на тесния кръг от свитата ни. Би трябвало да е забелязал, че при всяка възможност зачерквах името й, ала никога не отвори дума по въпроса.
Към същата тактика се придържаше и интендантът Кевенхюлер, представящ ми за одобрение въпросните списъци. Бях изключила la belle princesse от тазгодишните зимни излети с шейни, а след като вече нямаше хазартни игри, la belle princesse се появяваше само на най-официалните събития. Въпреки това не можех да не забележа, че Франц се отнасяше с все по-голяма преданост към нея, тя пък си бе създала навика да му се усмихва многозначително.
Продължаваха да се носят слухове за скандалните й дългове от хазарт, без съпругът й да се трогва от това, докато не започна да се натрапва клюката, че задълженията й се покриват от някой с пълна кесия. Някой като Франц, чиито сделки на „Валнерщрасе" го правеха все по-богат с всеки изминал ден?
— Да отгатна ли за кого мислите? За Кауниц? Даун? Лаудон? Господин фон Хаугвиц? — прекъсна разсъжденията ми Франц.
Пак тази накърнена суетност, която го караше да ме ревнува от мъжете в работния ми кабинет. Не беше прочел мислите ми.
— Не сте справедлив към мен, Франсоа — защитих се аз. — Мислех за моя съпруг. Ако смятате, че съм сурова, то е, защото твърде често ме оставяте да решавам сама.
— Винаги сте били най-добрият си съветник, Тереза — сковано отвърна той. — Не познавам човек в цяла Виена, който по-малко от вас да се нуждае от моята компания и от маловажните ми съвети.
Да му възразя ли? Предпочетох да го хвана за ръцете.
— Знаете колко много ви обичам и ценя, как се нуждая от вас. Привързаността ми към вас не е намаляла през годините.
Франц целуна бегло ръцете ми.
— Осъзнавам каква чест ми оказвате с Вашата привързаност, Тереза — изрече той и се оттегли.
Чест, привързаност, да бе, да…
Трябваше да се науча да бъда по-невъзмутима, да проявявам по-голяма търпимост към фактите, да не се бунтувам толкова срещу тях. Нямаше да допусна la belle piincesse да разруши брака ми, дори да хвърли и най-малката сянка върху него!
— Това ли е компанията за седмиците в Лаксенбург? Много добре, дайте ми списъка, Кевенхюлер. Защо се колебаете?
Само един поглед беше достатъчен да разбера защо ми подаде така неохотно листа хартия. С добре познатия почерк на императора бяха добавени княз Ауерсперг и съпругата му.
Наясно бях, че Кевенхюлер очакваше реакция от моя страна и вече се гърчеше вътрешно от задаващото се порицание. Неговата лоялност го принуждаваше да ми се подчинява, макар да питаеше приятелски чувства към Франц. Знаех, че неизменно се старае да изглажда острите ъгли на бурния ми темперамент; сама се учудих на себе си, когато само се прокашлях и просто зачеркнах въпросните имена. Поучителните книги на християнските философи, препоръчани ми от мосю Ван Свитен, явно даваха плодове. Те ме бяха дарили с непознато досега спокойствие. Защо да вдигам врява, когато бе достатъчно едно махване с перото? Беше ми безразлично, че по този начин обиждам семейство, имащо право да принадлежи към най-тесния ми кръг. Нека княз Адам да се оплаче, ако иска.