До тържествения ден на сватбата — 6 октомври, Изабела се настани в „Белведере", замъка на покойния принц Ойген. Трудно ми беше да преценя кой с по-голяма мъка се сбогува с нея — императорът или неговият син. И двамата се държаха, сякаш им се иска тутакси да отведат Изабела вкъщи. В нейно лице Франц откри една от онези чернокоси феи, по които бездруго се прехласваше. Синът му пък беше направо зашеметен от ненадейно пламналата любовна страст, а Изабела очарова дори братята и сестрите му. Само Мариана не се включваше във всеобщия възторг.
Нищо чудно — беше отпила от горчивата чаша на ревността. Звездата, около която кръжаха всичките й мисли, все така беше обичният й баща. Болно й беше да го вижда тъй заслепен и обсебен от една непозната. Той бе приветствал Изабела като собствена дъщеря и Мариана се чувстваше изместена от позицията на най-голяма, а досега тя бе единственото й предимство пред останалите. Нито толкова хубава, нито толкова находчива, талантлива или весела като сестрите си, тя винаги наблягаше на това обстоятелство. А ето че сега ненадейно трябваше да отстъпи пред новата снаха.
Задаваха се нови проблеми за всички нас. Добре, че Мими беше моите очи и уши сред децата ми. Винаги можех да разчитам на нея, а тя достоверно ми съобщаваше неща, които бавачките, възпитателите, другите ми дъщери и синове премълчаваха.
Официалната сватба на престолонаследника се превърна в демонстрация на властта на Хабсбургската династия, макар положението с богатството на Короната да не беше особено розово. Франц бе бръкнал в личната си каса, за да осигури тежките златни съдове за сватбената трапеза. Църквата „Свети Августин" блестеше в празнична украса, императорските полкове — във великолепни униформи, а стройната красива булка — в рокля от сребрист брокат и с диадема, чиито камъни биха покрили разходите за цял военен поход.
Докато двойката разменяше сватбени обети, аз се молех на Господ да благослови тази връзка. Неволно потърсих с поглед Франц. В червен, извезан със злато жакет, преметнал диагонално през гърдите си бяло-червената лента на ордена „Мария Терезия", той изглеждаше хем импозантен, хем елегантен, макар и мъничко меланхоличен. Наистина ли бяха изминали вече двайсет и четири дълги години, откакто се бяхме заклели във вечна любов и вярност пред същия олтар? Кога се изтърколи това време? Какво се случи с нашата вярност?
Дали и красивата Изабела щеше да се пита един ден същото, когато погледне назад към тържествените обеди, оперните и театралните представления, галавечерите и приемите, съпътствали сватбата й? Към една Виена, която вечерта бе осветена от 3000 лампиона, докато в двора на крепостта горяха два реда от по 3000 снежнобели восъчни свещи? Засега младата двойка очевидно се носеше на облака на щастието. Изабела изглеждаше притихнала, малко боязлива и много покорна, а Йозеф толкова щастлив, както рядко го бях виждала.
Октомври отлетя неусетно сред опиянението на празненствата, а ноември ни върна към всекидневието и отрезвяването. Прусаците осуетиха планираното обединение на руснаците с Лаудон край Легница, а Фридрих разби така безмилостно моите войници при Торгау, че всичките ми планове бяха зачеркнати. При тези обстоятелства не можехме да превземем Силезия, нито да задържим Саксония. Единственият ни късмет беше, че прусаците също бяха понесли тежки загуби и поради това не смееха да предприемат ново настъпление. За пореден път тази проклета война бе изпаднала в реми.
Така се тревожех от отчаяната ситуация, че никакви развлечения не бяха в състояние да ме разсеят. Напротив — ловът, излетите сред природата и увеселенията, невъзмутимо продължаващи във Виена, вече се бяха превърнали в бреме за мен. Да се забавляват без императрицата си, която бе заложила своите скъпоценности, за да финансира една безконечна война, чийто край не се виждаше. Сега красивата Изабела беше център на дворцовия живот и на празненствата. Тя изпълняваше с удоволствие и ролята на домакиня на Франц, за което й бях безкрайно благодарна. Изабела беше най-милата и най-безпроблемната от моите дъщери. Винаги готова да ми услужи, безкрайно приятна за общуване. Нито допускаше Мариана да я предизвика със свадливостта си, нито се изкушаваше от влиянието си върху Франц. Бог наистина е бил благосклонен към мен, изпращайки ми толкова прекрасна снаха.
— Ваше Величество…