Тих шепот наруши молитвите ми. Твърде тих, твърде предпазлив, той казваше всичко. Уморено отпуснах в скута скръстените си ръце. Не смеех да попитам. Просто седях и чаках смъртоносния удар. За пореден път Ван Свитен се беше нагърбил със задачата да признае собствената си безпомощност.
— Свърши се, Ваше Величество. Ерцхерцогът няма повече да страда.
Карл, клетият ми Карл. Най-милият, най-прекрасният ми Карл. Толкова млад, толкова пълен с надежда, толкова многообещаващ.
— Иска ми се и аз най-после да хвана тази проклета едра шарка, за да мога поне да съм при децата си, когато заболеят — възбунтувах се срещу мъката си аз. — Защо, защо допуснах да ме възпрат, когато пожелах да прегърна за последен път сина си, пък ако ще да се бях заразила?
Самият Карл не позволяваше да приближавам леглото му, след като се разбра със сигурност, че неразположението му е причинено от епидемията.
„Аз съм полковник на кавалерийски полк и няма да посрамя Нейно Величество" — така наредил да ми предадат.
— Отиде си мирно и получи утеха от църквата — тихо промълви императорският лекар. — Даже помоли за прошка брат си, ако някога го е разгневил с младежкото си безразсъдство.
Карл! Беше ме напуснал именно синът, чийто открит и любезен характер ми доставяше толкова радост, тъй общителен, умен и талантлив. На 18 януари 1761 година безкрайната мъка на майката се смеси с мъката на владетелката, изпитваща страх за своите народи.
Траурът по Карл отново ни сближи с Франц.
— Бог ни подложи на големи изпитания — въздъхнах аз и потърсих утеха в обятията му. — Не знам как ще ги понеса.
— Заедно ще издържим, Резерл — печално, но мъжествено отвърна той. — Виж, нали имаме и други деца. Всяко от тях посвоему заслужава обичта и вниманието ни. Не бива да забравяме този си дълг само защото скърбим по нашия Карл. Той ще остане завинаги в сърцата ни, както и клетите мъничета, напуснали ни преди него.
— Да се надяваме, че поне войната ще приключи тази година, та най-сетне да намерим мир и покой — кимнах аз. — Имам нужда и от двете, защото силите и духът ми са на изчерпване.
— Това ще се случи скоро, ако Франция и Англия наистина се сближат — опита се да ми вдъхне надежда Франц.
Какво щях да правя без него? При всичките грижи, които ми създаваше, той си оставаше единствената надеждна твърдина в моя живот. Горчивите уроци на всекидневието ме научиха да правя компромиси. Не желаех да деля Франц с никого, но ако нямах друг изход, щях да направя и този унизителен компромис.
— Трябва да се случи нещо — продумах накрая. — Достигнахме точка, от която не помръдваме. Водим битки, унищожаваме човешки животи, земя и материални ценности, но не постигаме коренна промяна в ситуацията. Нашите така наречени съюзници гледат само себе си и собствените си интереси. Шведите вече почти никакви ги няма, руснаците правят каквото им заповяда тяхната царица, а французите са забъркани в ужасен конфликт с англичаните. Двамата с Фридрих сме само политически играчки в ръцете на западните ни съюзници.
Събитията от пролетта и лятото потвърдиха това предположение. Не се случи нищо решаващо, ала чувството за надвиснала заплаха стана непоносимо. Какво да правя? Публично да призная, че са изчерпани не само финансите, но и надеждите ми? Да оставя прусака да триумфира и по този начин да обезсмисля саможертвата на моите войници?
Годината се търкаляше неумолимо.
Религиозната процесия с Тялото Господне, точеща се часове наред през половината град, както винаги, беше кулминация на всички летни църковни празници. Налагаше се да демонстрирам значимостта на собствената си персона публично и по подобаващ начин.
Най-голямата ни дъщеря Мариана, останала гърбава след прекарана тежка болест, крачеше непосредствено подир Франц и синовете ни. Беше оздравяла, но без капчица самочувствие.
Мими, ерцхерцогиня Мария Кристина, вече на 19 години, трудно запазваше желаната набожна физиономия. Привличаше очаровани погледи, непрестанно получавах дипломатически запитвания за ръката й. Все повече и повече се увеличаваше броят на посещаващите ни млади херцози и принцове от цяла Европа, което със сигурност се дължеше и на моята Лизел, почти 18-годишната Мария Елизабет, най-красивата сред дъщерите ми, чиято ръка май беше още по-желана от тази на Мими в целия този балет на сватосванията.
Нямаше да е зле, ако 15-годишната Мали беше мъничко по-повърхностна — умислената й физиономия често ми напомняше за моя унил баща, а отскоро настояваше да я наричаме Амели. Мария Амалия беше затворена като Мариана, но по-своенравна, по-упорита, по-сприхава. Вечно противоречеше и не се плашеше и от най-строгите наказания.