— Дай Боже да се отървем без загуби — изразих надежда, когато обсъждахме създаденото положение с граф Кауниц. — Не можем да спечелим тази война, ако съюзниците ни изоставят, а опитаме ли се да действаме сами, се опасявам от най-лошото.
— Много зависи от сближаването между Франция и Англия, а там нещата изглеждат добре.
Светъл лъч на хоризонта? Щях да повярвам, когато се превърне в нещо повече от неясен намек.
— Не бива да отслабваме усилията си във военната област, в противен случай прусакът би имал по-изгодна изходна позиция при бъдещите мирни преговори — предупредих аз.
Но за какви усилия ставаше въпрос? Армията беше изтощена, обезкървена и на края на силите си. Фридрих бе окупирал Силезия с изключение на Глац, беше се окопал в Саксония и се готвеше да тръгне към Бавария. Не се виждаше никакъв мир на хоризонта.
Назначих фелдмаршал граф Даун за президент на придворния Военен съвет; възложена му беше задачата да организира върховната военна институция с цел постигане на възможно най-голяма полза и със съкратени до краен предел командни структури. Въведено бе единно обучение, облекло, въоръжение и командване на войниците. Постът на Даун в сражаващите се войски премина към граф Франц Мориц фон Ласи.
— Военното дело трябва да е структурирано така, че армията да бъде в състояние да отбранява и съхранява държавите — наредих на Даун аз.
Доставяше ми истинска радост да наблюдавам престолонаследника, който вече участваше във всички тези съвещания. Докато Франц полагаше усилия да убеди представителствата на съсловията за коронясването на Йозеф като крал на Свещената Римска империя на германската нация, аз давах своя принос в подготвянето на престолонаследника за тази длъжност и за следващата — император на всички кралства. След женитбата си моят тъй подигравателен и опърничав Йозеф беше станал щастлив, почти уравновесен млад мъж, тревожещ се единствено, че задълженията му често налагат да се разделя със съпругата си.
Мими, която приличаше много на Изабела по възраст, интереси и сърдечен характер, я бе обикнала особено силно. Приятелството между двете млади жени беше толкова близко, че бяха станали неразделни.
Затова никак не се учудих, когато Мими нахълта насред съвещанието ми с държавния канцлер Кауниц и задъхано оповести:
— Започна се! Изабела ражда!
Детето беше момиченце, а Изабела с най-нежния си глас предложи да го кръстим Мария Терезия. Просълзих се от умиление, когато за първи път от много години, на 20 март 1762 година, отново държах в ръцете си пеленаче от собствената ми плът и кръв. Малката ерцхерцогиня спеше в пелените си, без да се впечатлява от моите вълнения.
— Трябва да си почивате, скъпа — обърна се синът ми към изтощената майка.
Загрижеността в гласа му ме изпълни с гордост — както и храбростта на крехката млада майка, която побърза да го успокои. „Родът на Хабсбургите ще се издигне до нови висоти", помислих си аз.
— Не се тревожете, следващото със сигурност ще е момче — успокоих аз Изабела и подадох детето на чакащата дойка. — Навремето и аз започнах с момичета.
Изабела изглеждаше твърде слаба, за да каже нещо, но ми направи впечатление потръпването на Мими. Тя беше само една година по-малка от съпругата на престолонаследника и вероятно се питаше кога ли ще поеме в ръце своето първо дете. Трудно ми бе да уговоря брак за тази моя любима дъщеря. Вече бях установила дипломатически контакти за повечето по-малки момичета, но не и за нея. Тя винаги ми беше утеха в трудни времена, страхувах се да не я загубя.
Въпреки това угризенията ми оставаха. В благодарствените ми молитви за успешното раждане на здравата ми внучка се примеси покаяната молба за прошка. Много молитви бяха нужни, докато постигна мир с Господ и със себе си. Тихите часове на разговор с моя Бог ставаха все по-важни за мен.
Точно семейството, за чието здраве и благополучие се молех най-горещо, не желаеше ни най-малко да проумее, че не се ръководя от лична амбиция или прекомерна жажда за власт. Големият ми син, тръгнал да изучава занаята на политиката, вече ми изпращаше първите си писания, в които излагаше своите виждания за нещата, с младежко усърдие чертаеше утопични планове и правеше неосъществими предложения. Беше възприел от баща си антипатията към граф Кауниц, а моят канцлер точно в тези седмици беше по-важен от когато и да било и за мен, и за държавата.