„Кой може да измери каква загуба е това за държавата, за цялото ни семейство и за мен, нещастника! Непоправима загуба, защото никога не е имало принцеса и съпруга като нея…", писа той на баща си, а Франц безмълвно ми подаде писмото му.
С мъка сдържах сълзите си.
— Знаеш ли, че самата тя е очаквала смъртта си? — унило ме попита Франц. — След раждането на Мария Терезия ми го каза — признавам си, възприех го като плод на развинтената фантазия на една чувствителна млада жена. Според нея смъртта била благодат. Кой смята смъртта за благодат?
— Значи е знаела, че ще умре? — невярващо попитах аз.
— Нали знаеш, че е погребала майка си в криптата на замъка
„Кол орно"?
Кимнах.
— Е, Изабела ми сподели, че веднъж, докато се молела пред ковчега й, от отчаяние задала въпроса колко още ще бъде разделена с любимата си майка. Някакъв призрачен глас от ковчега й назовал числото „три" и оттогава тя се питала дали става въпрос за три седмици, три месеца или три години. Оттогава изминаха точно три години.
Потръпнах от ужас. Макар да противоречеше на вярата и разума ми, в дъното на сърцето си винаги бях изпитвала страх, че Бог няма да хареса прекомерната страст на Йозеф към Изабела. Съгрешава онзи, който поставя собствената си любов и личното си щастие над Божията благословия.
Странна мисъл, защото и аз допусках същата грешка като моя син. Цялото щастие, цялото задоволство, целия си живот като жена аз градях върху теб, топ vieux.
По онова време смятах, че съм под нещастна звезда, спъваща всичките ми начинания и даряваща противниците ми с успехи и победи. Ала споменех ли за това, никой не приемаше опасенията ми насериозно. Моят изповедник ме посъветва да се моля, моят съпруг — да работя по-малко. Никой не разбираше с каква горчивина, с каква тъга приемах факта, че държавните дела така често ме отдалечаваха от теб. Никой не разбираше желанието за утеха и защита, скътано в безпокойното ми, самотно сърце. Не подозирах, че ще стане още по-лошо.
А може би е добре, че не знаем какво ни готви бъдещето, топ vieux?
Виена, януари 1764 — Инсбрук, 18 август 1765 година
„Сърцето ми се къса от мъка "
— Злощастното ми потекло не ми дава време и свобода дори да скърбя тихомълком за моята обичана Изабела — оплака се престолонаследникът. Беше възбуден и нещастен, а аз си замълчах, противно на навика си, разкъсвана между състраданието и гнева. Оставих на Франц да обясни на сина си спешната необходимост от нова женитба.
— При цялото ми уважение за любовта ви към скъпата покойница — спокойно подзе той, — вие и сам знаете, че сте бъдещият император. Вашият дълг ви прави слуга на Короната. Престолонаследникът трябва да бъде женен, как иначе империята ще се сдобие с наследник?
— Тогава поне ще изпълня този дълг в памет на Изабела — подчини се накрая Йозеф на заповедта. — Поискайте от мое име ръката на сестрата на Изабела, Мария Луиза Пармска. Единствена тя ми е достатъчно скъпа, за да стане наследница на сестра си и майка на моята дъщеря.
— Сестрата на Изабела е сгодена за инфанта на Астурия и освен това е едва на тринайсет години — намесих се аз.
Синът ми ме изгледа, сякаш бях измислила тези пречки само за да го наскърбя.
— Трябва да съществуват дипломатически пътища за разтрогването на такава връзка — намусено отвърна той. — Още повече когато момичето е толкова малко. Бащата на Изабела е благоразположен към мен, знае какво загубих и сигурно ще подкрепи желанието ми. Изпитвам дълбока антипатия към всички принцеси, които ми предложихте.
— Ще видя какво мога да направя — обещах аз.
Ала всички дипломатически усилия се оказаха безуспешни. Мадрид не възнамеряваше да възвърне жизнерадостта на наследника на рода Хабсбург, правейки му този подарък. Проектът за женитба се разби още при първия установен контакт.
За щастие домогванията на господин държавния канцлер до нужните гласове за избора на Йозеф за крал се увенчаха с по-голям успех. След мирния договор от Хубертусбург Кауниц успя заедно с Франц да убеди и останалите курфюрсти, че мирът ще бъде циментиран, ако се подсигури хабсбургската приемственост на трона.
На 13 март 1764 година императорската делегация потегли за коронацията във Франкфурт. Всички заедно участвахме в тържествена меса в Пуркерсдорф, след което си взех довиждане с Франц, Йозеф и Леополд, придружаващ брат си и баща си. Императорът сметна за уместно да представи пред обществеността сина, който след смъртта на Карл се беше изкачил на второ място в наследяването на престола.