Стъклото се бе изпотило от дъха ми, когато зад мен се отвори врата и по шумолящите фусти разбрах, че лично императорът е оказал чест на съпругата си и на нейните придворни дами. Испанският дворцов церемониал, от който баща ми не желаеше да се откаже, налагаше на всеки член на императорското семейство да направи тържествен реверанс с приклякане. В тесен кръг ние не го правехме, но мами Фукс, естествено, беше длъжна да изпълни учтивия жест, както и първата придворна дама и останалите дами от антуража на майка ми. Аз също приклекнах пред баща си, защото той се насочи право към мен с тържествена сериозност, сякаш това посещение се отнасяше лично за мен.
— Значи пак сме се отдали на мрачни настроения, госпожичке — укорително изрече императорът, след като разгледа физиономията ми и си направи заключенията.
Изпънах рамене, отчасти от инат, отчасти от чувство за вина, и си замълчах. В мен ли беше причината, че през тези седмици ми беше трудно да се смея? Че загубих апетит и не можех да спя нощем, понеже през ума ми минаваха толкова много мисли? За мой срам трябва да призная, че тези мисли в никакъв случай не бяха свързани с нещата, дебатирани на конференцията на Тайния съвет, в който имах право да участвам от четиринайсетата си годишнина.
Макар баща ми никога да не говореше с мен по темите, които се обсъждаха там, нито ми позволяваше да задавам въпроси, аз съзнавах, че на тази конференция се разискваха решения от изключителна важност. Достопочтените господа, заседаващи с императора, почти не забелязваха моето присъствие. За тях аз бях кукла, шахматна фигура, която доказваше, че империята има бъдеще. Колкото и да беше глупаво обаче, загубих съня си не заради бъдещето на империята, а заради моето собствено.
— Оставете ни сами, дами — след кратко и многозначително мълчание заповяда императорът. Започна да крачи из салона със сплетени зад гърба ръце, докато и последната придворна дама се сбогува и остана само майка ми, императрицата, за да ме подкрепя.
Наблюдавах загрижено баща си изпод притворените си клепачи. Той носеше испанска мантия от тежък черен плат с блестящи златни галони. Дрехата придаваше заплашителна величавост на средната му на ръст фигура. Това не беше моят татко, а император Карл VI. И без това чертите му — дългият нос, издадената долна устна и меланхоличният поглед — не предразполагаха към усмивка. Когато обаче изглеждаше така сломен от горест, както в този момент, беше препоръчително да си проверя списъка с греховете.
Имаше само един голям грях, с който нарушавах дълга си на императорска рожба и съответните предписания. Тайно бях заложила сърцето си, без да проявя послушание като дъщеря и да изчакам неговото решение. Дали беше научил за това? Дали бе дошъл да ми иска сметка?
Неволно сбрах длани, отчасти като молитва за помощ от Бог, отчасти в опит да прикрия нервността си. Обичах баща си, но в този момент се боях от него.
— Е, Резерл — напълно неочаквано подзе той на провлеченото виенско наречие, щом останахме на шест очи. — Дойдох да ти кажа, че взех решение. Догодина ще се омъжиш. Преди това обаче трябва да подпишеш, че се отказваш от всички наследствени права, в случай че императрицата и аз все пак се сдобием с престолонаследник от мъжки пол.
Стрелнах с очи майка, която след толкова години брак успяваше да се изчерви като момиче при този намек за съпружески интимности. Преди години беше родила момче, за пръв и последен път, ала брат ми Леополд бе починал само след няколко месеца. Междувременно тя беше на четирийсет и четири и мисълта още веднъж да роди дете определено бе по-скоро желание, отколкото реалност. Да не говорим, че здравето й беше разклатено и през последните години бе доста напълняла.
Сигурно усети погледа ми — винаги разбираше, когато безмълвно я молех за помощ. Ала този път не ме погледна. Съзерцаваше грижливо поддържаните си бели ръце, напомнящи за някогашната й красота, и мълчеше. Нещо в позата й ме предупреждаваше да не си правя прибързани заключения. Императорът още не беше казал за кого трябва да се омъжа. Да не се окаже накрая испанецът Дон Карлос или принц Йозеф Максимилиан Баварски?
— Не се ли радваш? — зачуди се на моето мълчание баща ми.
— Не знам дали мога — предпазливо отвърнах аз и се опитах да отгатна нещо по черните му очи. — Няма ли най-напред да ми кажете кой ще бъде моят жених, татко?
— Ама какви са тия работи? — с леко смущение изръмжа той. — Та кой да бъде? Щом трябва да дам любимата си дъщеря, то ще я получи само мъж, когото отсега обичам като син. Ще съобщим официално преди Коледното празненство: Франц Стефан Лотарингски се жени за ерцхерцогиня Мария Терезия Австрийска.