— Не може да бъде. — Устните ми отказваха да произнесат съдбовната дума.
Йозеф го направи вместо мен.
— Мъртъв е, майко.
Изрече го толкова спокойно, толкова окончателно, че остана да задам само един въпрос.
— Къде е?
Профучах покрай Йозеф по коридора, към скромната слугинска стая, където ти почиваше върху простичко легло — толкова безжизнен, толкова омиротворен. Брат ти Карл, сестра ти Шарлота, Алберт Саксонски, всички заедно ме подхванаха, за да не се строполя до леглото.
— Не! — Сърцето ми, главата ми, цялото ми тяло бяха изпълнени от едно-единствено голямо „Не". Не беше възможно, не биваше да става така, топ vieux.
Лицето ти беше вече хладно под треперещите ми пръсти. Бяхме се сбогували завинаги в театъра, без да го знаем! Бях твърде уморена, твърде нетърпелива, твърде изтощена, за да споделя с теб последния ти час.
— Такава е волята Божия, Ваше Величество. Трябва да се примирим — промърмори брат ти Карл с глас, който ми се стори напълно чужд от стаената в него болка.
— Как се случи?
По-късно лекарите ми обясниха, че сърцето ти просто спряло да бие, топ vieux. Смъртта е била милостива, не ти е причинила страдания и мъки.
Нищо не беше в състояние да ме утеши през тази ужасна вечер, бях вцепенена, мъката ме разяждаше. Видът на познатото до болка тяло, лежащо отпуснато, сякаш потънало в сън, правеше нещата още по-трудни. Едва потисках порива да те разтърся и да се разкрещя. В безмълвния ти лик сякаш съзирах чертите на младия лотарингски принц. Тогава ти беше на четиринайсет години, топ vieux, и един поглед на красивите ти тъмносини очи беше достатъчен да развълнува сърцето ми. Така е и до днес — онази фатална августовска вечер не го избави от магията.
— Не бива да оставате тук, Ваше Величество, моля ви…
Откъснаха ме от теб — безутешна, проливаща потоци от сълзи, бях принудена да се подчиня. В спомена ми часовете на тази ужасна нощ се сливат, ала болката още е жива, топ vieux. Бог бе отмерил твърде кратко време за нашето щастие. Изразих го в числа и пъхнах листчето в молитвеника си. Търся утеха в него всеки път, когато ме разтърси страданието от твоята загуба.
Ти живя 56 години, осем месеца и десет дни, топ vieux, преди да ме напуснеш на онзи ужасен 18 август в девет и половина вечерта. Дишал си 680 месеца, 2958 седмици, 20 778 дни, 496 992 часа. От тях прекарахме в пълноценен брак 29 години, шест месеца и шест дни. Те сложиха завинаги отпечатъка си върху мен. Равняват се на 335 месеца, 1540 седмици, 10 781 дни, 258 744 часа, всяка отделна минута от които е безценна за мен, защото тя е Любов.
Тази любов ме кара да сядам на този стол, за да бъда близо до теб, колкото е възможно по-често. Тя ме зове край твоя гроб и стяга в обръч сърцето ми. Докога Господ Бог ще ме кара да чакам срещата си с теб?
Инсбрук, 19 август 1765 — Виена, декември 1770 година
„Лудата любов отминава бързо…"
— Отрежете я!
— Ваше Величество?
— Не ме ли разбрахте? Искам да ми отрежете косата. Не желая повече да я нося дълга. И без това никой няма да я вижда под вдовишкото боне. Мина времето на сложните прически.
Камериерката ми не посмя да възрази; когато завърза черните ленти под брадата ми, за първи път в тази ужасна сутрин се погледнах в огледалото. Това значи беше новата Мария Терезия. Бледа, дебела матрона със зачервени от плач очи, цялата в загрозяващо я черно. Жена без мъж. Вдовица. Щях да остана такава до края на живота си.
Вече никога нямаше да нося пъстри платове, да си слагам бижута, да участвам във весели празненства, камо ли да стъпя в театър. Реших да подаря бижутата на дъщерите си, а дрехите — на камериерките. Ако бях сама, нямаше да се поколебая да се оттегля от светската суета и да заживея в манастир, отдадена на отчаянието и потънала в спомени.
Възпираше ме чувството ми за дълг. Трябваше да изпратя Леополд и съпругата му за Тоскана, след като той се оправи достатъчно, за да тръгне на път, и да се погрижа за опечалените сирачета, оставени ми от Франц. Нямаше време за отчаяние.
Написах писма на по-малките деца, които не бяхме взели с нас в Инсбрук, без да спирам да проливам сълзи. Не смеех да помисля как ли щяха да приемат ужасната вест. Не бях при тях, за да ги утешавам и прегръщам, затова се опитах според силите си да облекча детското им отчаяние и ги посъветвах да се молят за своя баща.
Единствена 14-годишната Йозефа ми се струваше достатъчно разсъдлива да вникне и в моето злощастие. След смъртта на любимата й сестра Йохана бе станала по-зряла за годините си.