„Не съм в състояние да ви утеша, любима дъще, нещастието ни е огромно", пишех, а перото ми се запъваше. „Вие загубихте своя несравним баща, а аз — съпруг, приятел, единствения обект на любовта ми. Толкова съм покрусена, че само религията и вие, скъпите ми деца, можете да направите поносим живота ми, който възнамерявам да посветя на своето душеспасение."
— Императорът, Ваше Величество — прошепна една от придворните ми дами, точно когато приключвах с писмото. Стреснах се. Императорът ли? Как е възможно императорът да влезе в покоите ми? Императорът беше мъртъв!
— Йозеф…
Синът ми се хвърли в нозете ми и скри лице в скута ми, докато главата ми полека-лека възприемаше реалността. Действително той беше новият император. Франц бе инициирал коронясването на Йозеф за крал на Рим, за да може след смъртта на баща си да наследи императорското достойнство, без да е необходимо свикване на изборната колегия на курфюрстите. В този момент обаче той беше не император, а покрусен син, проливащ горчиви сълзи по загубата на своя баща.
Отчаянието му беше огромно, макар през последните месеци да бях останала с впечатлението, че все по-често проявява неуважение към баща си. Беше обвинил императора в нерешителност, безделие и слабост, понеже Франц отказваше да се държи в Съвета с онази твърда безцеремонност, отличаваща неговия син.
Следващите дни бяха удавени в море от сълзи. Тленните останки на императора бяха изложени в огромната зала на крепостта съгласно строгия дворцов церемониал. За последен път носеше омразната испанска мантия, обемистата дворцова перука и шапката с пера. В ръцете си държеше посмъртен кръст и броеница и бе обкръжен от символите на своята власт: короните на империята, на Тоскана, на Лотарингия и шапката на австрийските ерцхерцози.
В светлината на свещите ми приличаше на заспал. Сякаш трябваше само да го побутна леко, както бях правила толкова пъти в леглото ни, когато проспиваше изгрева.
След това потегли на последното си пътешествие към Виена. В Криптата на капуцините го очакваше големият двоен саркофаг, изготвен още преди години за двама ни от Балтазар Фердинанд Мол. Франц се върна с кораб по Ин и Дунав в града, който бе станал негова родина. Погребалните тържества бяха проведени с подобаващата имперска пищност, но в мое отсъствие.
Бях се сбогувала с него интимно още в Инсбрук. Противно ми беше да присъствам на тройното мъчение във Виена, както повеляваше испанският церемониал. И сега не искам да мисля, че тук почива само тялото ти, топ vieux, докато вътрешностите ти са погребани в катедралата „Свети Стефан", а скъпото ти сърце намери вечен покой в църквата „Свети Августин". Разкъсването на покойника е жесток реликт от стари времена; разбирам защо Изабела изтръгна от сина ми обещанието, че ще забрани да сторят същото с нея.
По време на всички тези тържества ти отдавах почит сам-самичка в параклиса на „Хофбург". Молех се на колене за спасението на душата ти, докато работници тапицираха със сив плат стените на новите ми покои и ме преместваха в тях. Исках да посветя оставащите дни от живота си на мъката по теб, на благочестиви молитви и на благородния дълг да служа на Хабсбургската династия.
През това време Виена отдаваше тържествени почести на новия император и на неговата „управляваща императрица", както гласеше сега официалната титла на Мария Йозефа. Вече нямаше съмнение, че наедрялата й талия не се дължи на бременност, а на изисканите лакомства от дворцовата сладкарница. Занапред тя щеше да живее с Йозеф в Леополдинските покои, които преди принадлежаха на нас с Франц — съгласно обичая беше редно те да бъдат освободени за управляващата императорска двойка. Аз вече бях само императорската вдовица и ми се полагаше вдовишката резиденция в крилото „Амалия" на „Хофбург".
Отказах обаче да се преместя там, където за последно бе живяла майка ми с придворните си дами. Пренесох се на втория етаж — там по-рано живееха децата, стаите бяха по-скромни, а прозорците по-малки. Всичко бе обвито в сиво платно съгласно моето желание — дори пердетата и леглото ми бяха сиви.
От децата ми единствено Мими дръзваше да ме безпокои в отчаянието ми. Настояваше да ям, да пия, да живея. А аз имах само едно наистина важно желание.
— Искам да съм в Инсбрук — признах й аз. — Там прекарах последните дни с вашия любезен баща. Сега всичко е мрачно и черно за мен. Само да не бях настоявала сватбата да се състои в Тирол. Може би тогава той щеше още да е с нас? Кой знае какво му причини климатът в онези планини?