По принцип нямаше какво да се възрази срещу тези мерки, макар да не одобрявах безогледността, с която бяха реализирани. Синът ми отпращаше хора, служили ни вярно години наред. Някои от тях се обръщаха за помощ към мен, понеже не знаеха от какво ще живеят занапред. Зад гърба на Йозеф отпусках пенсии, давах субсидии и помагах, където имаше нужда, без да влизам в противоречие с разпорежданията му.
Със същото усърдие се захвана той и с управленските дела. Блазнех се от мисълта да предам цялата отговорност в младите му ръце и да се оттегля. Броят на доверениците и съратниците ми намаляваше, но кой щеше да се погрижи за тях, ако оставех всичко на Йозеф? Предприетото от него безмилостно прочистване на двора ме караше да бъда предпазлива.
На 17 септември 1765 година официално провъзгласих големия си син за мой съуправител. Следващите месеци щяха да покажат дали един ден ще мога да му прехвърля и полагащото ми се владичество над неделимите за всички времена австрийски държави.
Засега върху монетите продължаваше да стои моят лик, обаче с вдовишко було, и с надписа: Мария Терезия, по Божията милост римска императрица, вдовица; кралица на Унгария, Бохемия, Далмация, Хърватия, Славония, ерцхерцогиня на Австрия, и прочее, и прочее.
Йозеф веднага се посвети на новата си задача и ми връчи писание, фиксиращо бъдещите насоки на държавата и политиката. „Занапред определящи при избора на който и да било служител ще бъдат не потеклото, роднинските препоръки и други случайни показатели, а единствено и само заслугите, знанията и препоръката от съответния висшестоящ."
Синът ми забрани напълно хазартните игри, които навремето бях забранила само за двора. Искаше да унифицира съдебната система и да премахне цензурата върху чуждестранните съчинения, както и да либерализира религиозните предписания. Според него беше по-добре да се действа съгласно повелите на здравия човешки разум, а не според повелите на църквата.
Не искаше да чуе за старите привилегии на аристокрацията. „Тези господа си въобразяват, че са постигнали всичко и са отгледали велик държавник, ако синът им прислужва на църковната литургия, казва си молитвите, изповядва се на всеки четиринайсет дни и не чете нищо освен онова, което позволява ограниченият ум на неговия изповедник", четях с нарастващо удивление аз. „Кой би пропуснал да каже: Това е едно мило момче, отлично възпитано! Аз обаче бих отвърнал: Да, ако нашата държава беше манастир, а съседите ни — монаси от Картезиански орден."
Сепнах се уплашено. Не звучеше ли това като присъда над собственото му възпитание, оставено в ръцете на йезуити и военни? Нима дръзваше да упреква майка си?
„Някои хора са увлечени по всичко ново и непознато", продължих да чета с растящо възмущение. „Други следват сляпо предначертания от предците им път. Що се отнася до мен, аз не принадлежа към нито една от тези две секти."
В първия момент след прочитането на този обемист памфлет не знаех дали да съм потресена или гневна. Той съдържаше редица разумни наченки, ала радикалният характер на исканията му ме отблъскваше. Нямаше да ги отхвърля веднага обаче, още повече че произлизаха от сина ми. Потърсих съвета на Кауниц, помолих го да прочете меморандума с критично око и да ми каже какво мисли.
Отговорът му беше дипломатичен, ала недвусмислен по същество. Колкото и смислено да звучали някои предложения, пълното премахване на всякаква йерархия и на старите привилегии според него било прекалено и дори вредно. Намекна дори, че откривал в документа влиянието на прусака Фридрих, чиито деспотични мисли явно допадали на сина ми. Това беше решаващият момент: Империята и семейството щяха да останат под моето добронамерено ръководство, докато идеите на моя син не станеха по-зрели.
Мими не бе забравила любовта си към Алберт Саксонски и през дните на траура. През ноември приех курфюрст Ксавер Саксонски, големия брат на Алберт, който съгласно етикета поиска от негово име ръката на ерцхерцогинята Мария Кристина.
Преди това се бях споразумяла с Йозеф за зестрата на Мими; синът ми прояви щедрост и задоволство от планираната връзка. Една сестра по-малко, за която да се грижи. Болеше ме, като знаех, че бащата на Мими би погледнал по друг начин на този брак. Произведох Алберт във фелдмаршал и го назначих за наместник в Унгария, за да може и в бъдеще да разполага с подобаваща на ранга му резиденция. Младата двойка щеше да обитава двореца в Пресбург. Наредих да преустроят и модернизират средновековната крепост. Заради траура отложихме официалния годеж и сватбеното тържество за следващата година.