Вече никой не очакваше младата императрица да забременее. Тя водеше безкръвен живот в „Хофбург" и в „Шьонбрун". Когато се появяваше по официални поводи редом с императора, създаваше впечатлението, че е някаква непозната, в чието присъствие той се чувства крайно зле. Щом се опитвах обаче да окажа и най-малкото влияние върху моя син, той се надсмиваше язвително и обидно над източниците ми на информация.
— Прекалено много дами в „Хофбург" пилеят времето си с клюки, Ваше Величество.
Какво да отвърна? Разбира се, че черпех информацията си от дворцовите клюки, след като сам той никога не си отваряше устата.
— Нямате право да наранявате съпругата си, Йозеф — пробвах да проявя майчина строгост аз. — Тя не е виновна за вашата ситуация. Забравихте ли за християнската любов към ближния?
Той сви устни и отказа да ми отговори. Какво да го правя? На всичкото отгоре между него и Леополд избухна кавга.
Йозеф поиска от брат си огромната сума от два милиона гулдена, която Франц бе депозирал във Флоренция. Възнамеряваше да я използва не за лична изгода, а за по-нататъшното погасяване на държавния дълг, ала Леополд не искаше да чуе за това и отказваше да даде парите. Накрая решението взех аз и Леополд бе принуден да отстъпи.
Този конфликт ми показа безпощадно ясно, че Йозеф не обича нито братята и сестрите си, нито своята съпруга. Изабела бе отнесла любовта му в гроба, а мъничкият остатък от обич беше предназначен изключително и само за единствената му дъщеря.
Тревожех се и за Леополд. Изпратих му граф Розенберг-Орсини, дипломат, ползващ се с моето доверие, който да подпомага и напътства 19-годишния ерцхерцог, преди да е предизвикал конфликти, далеч по-неприятни от свада между братя.
Всекидневието без теб, топ vieux, се оказа една непрестанна мъка, вероятно и защото отношенията ми с Йозеф ставаха все по-обтегнати. Неговата странна любов към униформите според мен беше трагичен символ — той живееше в постоянна война със себе си и със своето обкръжение. Така например, прекаляваше с войнишката непретенциозност до такава степен, че обедини дори свитите на императора и на императрицата. Което отново доведе до удължаване на моите списъци с отпуснати пенсии, а редиците на молителите, обръщащи се за помощ към мен, станаха безкрайни.
Мими очакваше първото си дете, а аз ден след ден копнеех все по-нетърпеливо за вестта, че се е родило второто ми внуче. Куриерът пристигна в един слънчев майски ден, малко след рождения миден. Новината, която носеше, бе жестока.
На 15 май 1767 година херцогинята на Саксония и Тешин започнала да ражда — дълго, трудно и мъчително. След изпълнени с болка часове едва ден по-късно родила момиченце, което починало, едва-що кръстено. Застрашен бил и животът на младата майка, ала лекарските умения го спасили — не и без последици. Мими никога нямаше да дари Алберт със сина, за който копнее всеки мъж. Малката Кристина оставаше нейното първо и единствено дете.
С мъка на сърцето благодарих на Господ, задето бе запазил поне живота на Мими. После се надигнах, за да съобщя на семейството лошата вест.
В двора заварих суматоха — императрицата се беше разболяла. Току-що бяха направили кръвопускане на Мария Йозефа, която се оплакваше от неразположение и главоболие. Едва ли беше нужно да питам за причината — червените петна по ръката, която бе оголил Ван Свитен, вече бяха познати на всички ни.
През тези пролетни дни във Виена върлуваше една от най-ужасните от години епидемии от едра шарка. За пореден път страшната болест бе стигнала и до „Хофбург". Без да ме е грижа за собственото ми здраве и за възможността да се заразя, прегърнах младата императрица, а тя тутакси избухна в сълзи.
— Трябва да бъдете много храбра, дъще моя — нежно изрекох аз. — Заради опасността от зараза ще ви отделят от семейството, но аз ще се моля за вас.
Нямах много време да спазя това обещание. Само след няколко дни се събудих с толкова силни болки в гърба и главата, че не можех да стана от леглото. Малко по-късно се появи и треската. Черната сипаница ме стисна здраво в ноктите си.
По-късно научих за загрижеността, която заболяването ми бе предизвикало из цялата империя. Организирали богослужения, издавали бюлетини за състоянието ми, хората се тълпели пред вратите на „Хофбург". Почти не забелязали, че злощастната млада императрица починала на 28 май 1767 година от проклетата епидемия. Йозеф дори не съпроводил нелюбимата си съпруга в последния й път до Криптата на капуцините — бдял до леглото на майка си.