А аз? Стоях в параклиса на „Хофбург" върху болящите ме колене в диалог с Господ и търсех да почерпя от него сили, с които да понеса това поредно бедствие.
— Занапред ще спите при мен, Антоанета. Вече се разпоредих да сложат леглото ви до моето.
Четиринадесетгодишната Мария Антония, феерична кръстоска между дете и девойка, ме погледна с големите си очи.
— Да спя при вас, майко? — напрегнато попита тя. — Но защо?
— Има куп неща, за които трябва да си поговорим, преди да заминете за Франция през април, за да се омъжите за френския дофин, дъще моя.
От три години я обучаваха с оглед на тази женитба. Кралят на Франция ни бе изпратил абат Вермон — богобоязлив господин, който надзираваше възпитанието й и я подготвяше за бъдещия й живот във „Версай". Не му беше лесна задачата на абата! Мария Антония беше весело, жизнено момиче; трудно бе да я убедиш, че животът се състои от множество задължения и от дисциплина.
Никоя от дъщерите ми не се движеше тъй прелестно и не танцуваше тъй грациозно като нея. Луи XVI, чиято кралица щеше да стане един ден, можеше да се смята за късметлия. Аз обаче не се чувствах добре при мисълта, че трябва да я дам на френската династия. Мария Антония отиваше в страна, разтърсвана от значителни вътрешни вълнения, Франция беше свършена във финансово отношение, а заради метресата си, мадам Дьо Помпадур, Луи XV си бе навлякъл омразата и на аристокрацията, и на народа. Имах основания да се опасявам, че привилегированите съсловия ще се вдигнат срещу краля. Налагаше се дъщеря ми да бъде подготвена за всички тези трудности, затова проведох с нея множество настоятелни разговори.
Ще ти посоча само един малък пример, топ vieux: понякога, когато й давах съвети на френски, ми се струваше, че разбира слабо този език, който отдавна би следвало да владее перфектно. Опитвах ли се на виенски, думите сякаш влизаха в едното й ухо и излизаха през другото. При което ми се усмихваше лъчезарно и обещаваше всичко, което пожелаех — същинска любеща дъщеря. Обещаваше дори да ми пише редовно, да не забравя молитвите, да чете само поучителни четива и да не действа на своя глава.
Накрая моментът настъпи. На 19 април 1770 година Фердинанд отново изигра ролята на наместник на младоженеца, този път французин, и на 21 април Мария Антония отпътува от Виена, за да се превърне завинаги в Мария Антоанета. Прашният облак над кервана й потегли на запад, през Горна Австрия и Бавария, та до Рейн, към Страсбург. Там, на песъчлив остров сред голямата река, на ничия земя, булката трябваше да бъде предадена на французина — така бяха решили церемониалмайсторите в Париж и Виена.
С натежало сърце гледах подир най-малката си дъщеря. Де да беше малко по-голяма, малко по-разумна, малко по-стабилна. Дано да открие щастието.
Писмата, които след това разнасяха моите куриери между „Версай" и Виена, успяха да ме успокоят само в едно отношение. Мария Антоанета беше спечелила както застаряващия крал, така и неговия 16-годишен внук, своя съпруг. Месец след месец се надявах да получа вест, че е бременна, ала следващото ми внуче — момиченце на име Каролина, се роди на 22 ноември 1770 година в Парма, с което ме зарадва извънредно много.
Дотогава получавах само неприятни новини за Амелия. Вместо да влезе в ролята на сдържана съпруга, тя при всеки повод усърдно се намесваше в политиката и вземаше решения на своя глава. Наричаше съпруга си „некадърен и недодялан". Съвсем разбираемо Гийом дьо Тило, министърът на незрялата млада княгиня, се възмущаваше от тази намеса в своите компетенции. Скандалът стигна дотам, че се наложи да изпратя в Парма моя камерхер, барон фон Кнебел, да изясни положението.
Нали някога казвах, че никога няма да имам достатъчно деца? Останали ми бяха шест дъщери и четирима синове, за да подсигуря империята и да стабилизирам мира, ала колкото повече те изчезваха във всички кътчета на Европа, толкова по-малко вярвах, че по този начин мога да направя услуга на моята империя.
Виена, януари 1771 — декември 1778 година
„Нуждата закон изменя"
Нямах мира и на старини. Или децата си искаха своето, или политиката.