Предишната година бе подписан позорният договор за разделянето на Полша; докато се опитвах у дома да съчетая интересите на Светия Отец с тези на Короната, Йозеф отново се отправи на път. Гореше от нетърпение да види новите страни, с които бе уголемил нашата империя за сметка на Полша, и се завърна, преливащ от месиански чувства. Под неговото ръководство клетите хорица от Галиция и Лодомерия щели да вкусят от чудесата на цивилизацията и благосъстоянието, заяви той и тутакси се зае да реорганизира из основи държавното им управление. Похвални планове, ала не можех да им се зарадвам — гнетеше ме мисълта, че дължахме новите си придобивки на една срамна тактика. Гузната ми съвест не желаеше да замълчи дори предвид факта, че алтернативата щеше да бъде война.
Както обикновено, заглушавах опасенията си с работа. Всичко минаваше през моето писалище — от параклиса за вълнената фабрика в Линц до въвеждането на обществено осигуряване по старост за работниците. По моя заповед бе изградена и „Къщата с ваксините" на виенската улица „Ренвег". Групи от по осемдесет деца, все едно дали са бедни или богати, аристократи или обикновени граждани, се ваксинираха там срещу черната сипаница, след което за тях се полагаха грижи, докато бъдат пуснати да си отидат по домовете. Може би щяхме да овладеем ужасните епидемии от едра шарка…
В този период се състояха и продължителните конференции за новата митническа политика, целяща с един удар да прочисти гъстата плетеница от налози, пътни такси и такси за минаване по мост в отделните страни на империята. Тези вътрешни мита щяха да отпаднат и да улеснят търговията, щом влезеше в сила планираната „Разпоредба за митническите и пътните такси", засягаща всички австрийски провинции и Бохемия.
Синът ми приветстваше насърчаването на икономиката, но за пореден път изрази недоволство, че всички тези мерки не се реализирали достатъчно бързо.
— Бъдещето ще отмине, преди да се е помръднало нещо — мрачно пророкува той.
През юли 1773 година получих от Парма първата от много време лична вест от моята дъщеря. Съобщаваше ми, че е родила престолонаследник. Благодарих на Господ за тази милост и поздравих Амелия с майчинско писмо, написано на ръка. Изпратих и официални поздравления и благопожелания на нейния съпруг, пармския херцог. Мадрид реагира на внука с необуздана радост. Кралят на Испания устрои тридневен дворцов банкет и моментално присъди на малкия принц Ордена на Златното руно. Тази прелюдия към всеобщото помирение в крайна сметка доведе дотам, че започнахме отново да си пишем с Амелия. Писмата ни не бяха особено сърдечни, но все пак редовни.
От франция пристигна депеша, известяваща за смъртта на крал Луи XV на 10 май 1774 година. Налагаше се бързо да дам съвети на дъщеря ми Мария Антоанета, която на осемнайсетгодишна възраст бе станала кралица на Франция. На първо място спешно настоях да поддържа контакт с моя посланик Мерси д‘Аржанто.
„Той познава двора и града, умен е и ви е изцяло предан. В този момент го считайте колкото за свой, толкова и за мой министър. Интересът на нашите две държави изисква да останем тясно свързани както в нашите интереси, така и в семейството. Вашето благополучие ми е на сърцето, както и Нашето."
Хранех странни опасения по отношение на тази дъщеря и кралица, явно недорасла за стоящата пред нея задача. Можех ли да я направлявам и да й влияя от разстояние?
Колкото и да се опитвах през всички тези години да държа войната и смъртта далече от моите поданици, за да предотвратя бунта в Бохемия, всички мерки се оказаха закъснели. Опустошена от войните, измъчвана от глад и съсипана от лоши реколти, някогашната цветуща провинция на моята империя беше повалена на земята, а селяните се обединяваха за въстание срещу властимащите.
Още през 1770 година бе отпаднало принудителното ратайство, както и принудата селските деца да работят за своите господари; ангарията бе ограничена по време и бяха орязани или напълно премахнати безброй други привилегии на феодалните владетели, ала въпреки това в Бохемия се вдигнаха на бунт 15 000 гладуващи селяни, предвождани от някой си Матиас Свойка. Те нападаха замъци, опожаряваха църкви, избиваха земевладелци и накрая се запътиха към Прага. Макар да бяха победени и водачът им да бе убит, с това на злото не се сложи край.