Кауниц се опита да смекчи думите ми, напомняйки, че година по-рано вече бяхме преговаряли с Карл Теодор, курфюрста на Пфалц. Карл Теодор беше най-близкият наследник на покойния и в хода на тези преговори бе заявил готовността си да се откаже от баварското наследство, понеже не искаше да напуска своята резиденция в Манхайм.
— Ами херцозите на Цвайбрюкен, които са следващите наследници след курфюрста на Пфалц? Несъмнено ще проявят интерес към богато наследство, каквото е Бавария — възразих на канцлера си аз. — Самите ние нямаме неоспоримо право на претенции върху Бавария.
— Като съпруг на Йозефа нямам нужда от право на претенции — изфуча синът ми. — Бавария е мое наследство и аз ще разполагам свободно с нея. Още днес ще заповядам на войската да тръгне към границата. Ще създам свършени факти.
— Ами ако създадете война? — ужасих се аз. — С този факт вие се изправяте срещу Фридрих Пруски, от чиито умения на пълководец толкова се възхищавате.
— Той е стар — възрази арогантно синът ми. — Вече на шейсет и две, изхабен е. Освен това цялото му внимание е съсредоточено върху неговата Прусия.
— Подценявате го, сине мой, макар да сте се срещали лично с него; би трябвало да го познавате по-добре. Освен това подобен начин на действие по-скоро би отслабил, отколкото укрепил собствената ви позиция в Германската империя.
— Аз ще укрепя Австрия, всичко останало ще се нареди от само себе си — отвърна той.
— Допускате грешка — предупредих, макар да знаех, че няма да ме послуша.
Младият император бе запленен от възможността най-после да докаже военните си способности. Беше привлякъл Кауниц на своя страна, така че се съгласих с нахлуването в Бавария, макар и с натежало от тревога сърце. Йозеф окупира Щраубинг, без да срещне съпротива, и с момчешка наивност си въобрази, че Франция, Прусия и Русия ще го оставят да си разиграва коня.
През това време „старият" Фридрих бе потърсил съюзници и бе привлякъл Карл фон Цвайбрюкен на своя страна. Същият този Карл, който навремето бе искал напразно ръката на Амелия и оттогава нямаше основания да обича австрийците. Затова пък произхождаше от рода Вителсбах и предявяваше претенции към баварския престол. С негова помощ Фридрих заклейми планираното разпокъсване на Бавария и си намери нов съюзник в лицето на Саксония, която се страхуваше от една свръхмощна Австрия.
„Отново ще се наложи да притесним нашите народи, отново ще бъде подкопан успешно възстановеният държавен кредит, отново ще трябва да прилагаме насилие и да носим неизмерими нещастия на безброй хора", писах на Йозеф, но отговор не получих.
„Става въпрос, ни повече, ни по-малко, за загубата на нашата династия и на империята, дори за повсеместна революция в Европа. Никоя жертва не е достатъчно голяма, за да предотвратим навреме тази катастрофа. Готова съм на всичко, дори името ми да бъде стъпкано в калта. Ако щат, да ме смятат за невменяема, слабоволна или страхлива, нищо няма да ме възпре да измъкна Европа от тази опасна ситуация…", предупреждавах го аз; драскайки с перото, сякаш изливах целия огън, обхванал сърцето ми.
В друго писмо настоявах: „Заклевам те, имай мярка! Фриц е бесен, ще накара всички да почувстват гнева му. Да сключим мир, скъпи ми Йозеф, бъди патриархът, бащата на своя народ."
Но и императорът, и канцлерът в един глас ме уверяваха, че тревогите ми били прекалени. На 3 юли 1778 година опасенията ми, уви, се потвърдиха. За пореден път Прусия обяви война на Австрия. На 5 юли 1778 година пруската армия влезе в Бохемия.
Започна трагедията, от която се страхувах още от януари. Трагедия, от която нямаше какво да се спечели, но можеше да се загуби всичко. Дори синът ми изрази уплахата си от истинското лице на войната, която за първи път изживяваше в цялата й бруталност.
„Несъмнено войната е нещо ужасно", писа ми той с необичайно нервна ръка. „Причиняваните от нея злини са страховити.
Повярвайте, Ваше Величество, всичките ми представи бледнеят пред това, което виждам."
Без да се консултирам с Йозеф и Кауниц, изпратих при пруския крал един от най-опитните си дипломати — Франц фон Тугут. Колкото по-скоро започнеха мирните преговори, толкова по-малко кръв щеше да се пролее. Сигнализирах за готовността си да се откажа от част от новите ни баварски придобивки.
Императорът се развилия и нарече действията ми „позорен демарш". Не можеше и не искаше да проумее, че дори бих се хвърлила в краката на пруския крал, само и само да постигна мир. Казаха ми, че единствено благодарение на фелдмаршал Лаудон императорът се успокоил и се отказал от намерението си да зареже всичко и да избяга в Италия.