„С радост ще легна в гроба, макар и унизена, стига да спася теб и остатъка от нашите земи. Ще разчитам на добрината на твоето сърце — да ме оплакваш и да не ме мразиш", опитвах се в друго писмо да измоля разбирането му.
Той реагира с упорито мълчание и остана с армията си. Настъпи зима, скучаещите изгладнели войски на двете воюващи страни тормозеха населението, а преговорите се точеха изнервящо бавно.
Фридрих правеше абсурдни предложения; мирните преговори продължаваха само благодарение на посредничеството на руснаците и французите. Кауниц се присъедини към моята политическа линия и ме подкрепи на преговорите, макар да не беше склонен да се откаже от всякаква печалба заради този мир.
На 13 май следващата година, на моя 62-ри рожден ден, най-сетне беше сключен Мирът от Тешин. Австрия се изтегли от повечето окупирани баварски области и прехвърли на Прусия правото на наследство на Хоенцолерните в маркграфствата Ансбах и Байройт. Затова пък си запазвахме северозападната част на Горна Австрия по течението на река Ин, включително град Браунау.
Йозеф определи това разделение като „нищожна утеха" — все още фантазираше какво можел да постигне, ако не бил възпрепятстван от собствената си майка. Продължаваше да ми се сърди и се чудеше кого да обсипва с по-ядни упреци — Кауниц или мен.
Куриерът с писмата от Франция закъсня с няколко дни — калните пътища го бяха забавили. Откакто през декември 1997 година Мария Антоанета роди дъщеря, кръстена Мария-Тереза Шарлота, с нетърпение очаквах вестта, че най-после е бременна с желания от всички престолонаследник. Обаче пристигнаха само подаръци: изискано писалище и лорнет, който ми вършеше добра работа при отслабващото ми зрение. В благодарственото си писмо й напомнях още веднъж да води благоразумен и благопристоен живот.
От Милано Фердинанд пишеше много за театър и музика, но малко за управленската си дейност. Убедих го да не назначава за композитор и придворен музикант младия господин Моцарт, родом от Залцбург, който в детските си години се бе изявявал със сестра си и във виенския двор. Не му беше сега времето да хрантутим хора, неносещи полза на държавата. Фердинанд не биваше да се обременява с музиканти и театрали.
В Неапол пък си имаха други грижи. Година след година Шарлота забременяваше и страдаше като всяка майка, че не всичките й деца оцеляват. Позицията й беше осигурена, понеже бе родила престолонаследник. Това, което брат й Фердинанд не вършеше, тя вършеше в излишък — постоянно се намесваше в правителствените дела.
Писмата от Парма звучаха хладно и дистанцирано. Амелия ще ме упреква цял живот за съдбата си. Беше покорна съпруга на херцога, ала не бе намерила щастието. За разлика от Леополд, който управляваше умело Тоскана и имаше щастлив брак със своята Лудовика. Двамата вече бяха народили куп синове и дъщери, така че продължаването на монархията беше осигурено въпреки бездетството на Йозеф.
През зимата на 1779–1780 година имах време да размишлявам за всички тези неща и да си направя равносметка. Нямаше вече какво да се върши. Зимата отстъпи пред поредната пролет. Слънцето и топлината облекчиха болните ми стави, кашлицата ми понамаля. Доктор Щьорк, лекарят, който замени милия Ван Свитен, ми предписа ново лекарство против теготата в гърдите и в един щастлив, макар и кратък момент, се изпълних с нови, смели надежди.
Пристигналият куриер от Брюксел ми донесе нова сърдечна болка, топ vieux. Твоят брат Карл Лотарингски, който така успешно управляваше от мое име Хабсбургска Нидерландия през последните години, заболял тежко. Карл почина на 4 юли 1780 година.
С неговата смърт се скъса и последната връзка между мен и Лотарингия. Единствено в децата ни още течеше кръвта на бившите господари от Люневил. Сбогуването с Карл ме натъжи безкрайно. Подпирайки се тежко на бастуна си, куцуках из „Шьонбрун", за да съзерцавам образите на любимите хора. Великолепните картини на господин Ван Майтенс и най-любимите ми — хубавите ведри акварели, изобразяващи нашето семейство и нарисувани от моята даровита Мими.
На тези картини те са с мен завинаги. Карл, Йохана, Изабела и не на последно място ти, топ vieux, най-обичният ми образ, който се усмихва на коледните подаръци и седи пред мен по халат като жив, сякаш трябва само да мина през най-близката врата, за да те прегърна.
Ала това е толкова невъзможно, колкото и опитът ми да се кача по тази глупава стълба със собствените си крака и да вляза в чакащата ме карета. Ще ми се изобщо да не ходя никъде, особено пък на лова за фазани, предвиден за следващата седмица, на 8 ноември в „Шьонбрун". При това го насрочих лично аз, защото ще дойдат Мими и. Алберт от Пресбург. Не бива да забелязват колко съм уморена, стара и болна.