Ще се преструвам, че вървя с лекота, макар водата в нозете ми да превръща всяка крачка в мъчение. Ще се усмихвам и ще аплодирам стрелковите им умения. Там ще бъде и нашата Мариана, която с кисела физиономия ще ми напомня да си пазя здравето. Нашата вечно страдаща Лизел ще се жалва от собствените си безбройни болежки, а нашата Мими ще скастри и двете да не ми ходят по нервите.
Ще се съберем за следобедна закуска в любимия ти кабинет. Нали знаеш, в онзи, където са окачени хубавите медальони, избродирани от майка ми и от мен. Там се чувствам особено близо до теб, защото много от ведрите акварели по стените са нарисувани лично от теб, а на лицевата стена виси голям твой портрет. Ще ми е нужна фантазия обаче, за да те видя, защото очите ми отслабват с всеки изминал ден. Не е никакво щастие да живееш толкова дълго.
Какво е това?… О! Шумът идва отгоре. Поправят асансьора ми.
— Ваше Величество?
Граф Пар ме вика. Адио, Франсоа, идват да ме вземат. Adieu, топ vieux. Сбогом, скъп образ, сбогом, обични мой съпруже!
Епилог
Виена, Задушница 1780 година
„Човек има право да умре… "
Столът се подаде с товара си в отвора на сводестото помещение, осветяван от трепкащата светлина на свещите и факлите, същински призрак, излязъл от дълбините на кошмар. Императрицата сякаш спеше, прегърбена, със затворени очи и така омиротворени, хармонични черти, че малката контеса Щархемберг затули удивено устата си.
Ето, това беше красотата, която напразно бе търсила преди часове. Лека меланхолична усмивка подчертаваше красивата извивка на устните, високото чело беше гладко, извивката на тъмнорусите вежди — все още изящна. Никакви признаци за горчивина, болка или гняв.
— Ваше Величество — прошепна граф Пар така плахо, че гласът му не се чу на повече от две крачки. Видът й го бе озадачил. — Добре ли сте, Ваше Величество?
Беше очаквал една навъсена владетелка, която да излее с пълна сила императорското си недоволство върху хората, причинили злополуката и продължителното й пребиваване в криптата. Удивителното спокойствие на неподвижната майка на империята, затворените й клепачи и благочестиво скръстените ръце го изненадаха и потиснаха. Да не би все пак да й се беше случило нещо, макар инцидентът да бе завършил благополучно? Дали беше в съзнание? Защо не се чуваше хъркащото тежко дишане, характерно за нея както черното вдовишко боне? Жива ли беше?
— Ваше Величество? — графиня Бройнер положи ръка върху преплетените пръсти на императрицата, макар етикетът да забраняваше стриктно подобна близост. Никой не можеше да докосва член на императорското семейство. Ръката се оказа топла и почти ненадейно тя долови онзи пръхтящ звук на крайно неодобрение, от който така се страхуваше цялата дворцова свита.
— Какво чакате? — Императрицата отвори очи. — Няма ли да ми помогнете да се измъкна от този трижди проклет стол, след като не мога да остана при моя съпруг? Да не мислите, че ще разперя крила и ще полетя като птица?
Контеса Щархемберг прехапа устни. Облекчена и развеселена едновременно, се опитваше да запази респекта си към императрицата. Изпита и мъничко завист. Каква ли любов е свързвала владетелката с нейния съпруг, щом я държи толкова след смъртта? Носеха се клюки за любовни истории, за красивата княгиня Ауерсперг и за други преди нея, от които уж бил привлечен императорът. Императрицата обаче никога не бе направила и най-малката погрешна стъпка. Тя му беше вярна дори след неговата смърт.
Прекарала беше часове пред монументалния двоен саркофаг. Безмълвна, вглъбена, потънала в молитви.
— Простете ми, Ваше Величество — извини се графинята.
— Подайте ми ръка, дете — заповяда владетелката на контесата, опирайки се на бастуна си. — Като се заседя, ми става още по-трудно да ходя. Ако искате един добър съвет от мен, не остарявайте, мила моя. Старостта не е за завиждане. Човек има право да умре, преди животът му да се е превърнал в мъчение.
— Не говорете така, Ваше Величество — намеси се усърдният граф Пар. — Не бива да предизвиквате съдбата.
— Съдбата… — Императрицата понечи да се засмее, ала й липсваше въздух; закашля се толкова силно, че придворните й дами усещаха всяко разтърсване на огромното й, но толкова слабо тяло. — Съдбата, драги ми Пар, е извънредно капризна дама, която на моята възраст предпочитам да избягвам. Имам доверие на Господ Бог. Той вижда в сърцето ми и знае колко болно и самотно е то. Няма да ме търпи още дълго… А сега, allez, скъпи дами. Контесата май е премръзнала до кости.