Изпълненият с вълнения ден завърши с тържествена вечеря. Под звуците на дворцова музика бяха поднесени най-изискани деликатеси от императорската кухня. За съжаление това беше и едно от особено церемониалните хранения, при които всяка чиния минава през безброй ръце, докато най-сетне се озове пред теб. Накрая ядеш студена супа, хладко рагу и десерти, които може би са били студени в кухнята.
Тази вечер аз бездруго не проявявах интерес към кулинарните деликатеси. Преливах от щастие, не чувствах нито глад, нито жажда.
Франц Стефан се върна незабавно в Пресбург, а аз бях принудена да се примиря с това положение. Обичаят изискваше годениците да бъдат разделени до сватбата. Ядосвах се, но разбирах смисъла на тази строга разпоредба. Как бих могла да се концентрирам върху всичките сватбени приготовления, знаейки, че той ме очаква само няколко врати или няколко стени по-нататък? Пресбург беше толкова далече, че ми оставаха само писмата.
— Този път можеш да ми пишеш открито. Най-малко — всеки ден — помолих на сбогуване Франц и в отговор получих лека гримаса.
— Ще се опитам, но боравенето с перото не е сред големите ми таланти — предупреди ме той. — Не бях прилежен ученик.
— Знам, предпочиташе да ходиш на лов с императора — спомних си аз. — Но в това имаше и нещо положително. По този начин той те обикна и те предпази от машинациите на господин фон Бартенщайн, така че да можем да се съберем. Пиши ми каквото ти дойде на ум, аз ще го разгадая.
— Само след дванайсет дни ще се върна във Виена, Резерл — с усмивка ме успокои той. — След всичките години на чакане тези дни ще минат като насън.
Сватбата беше насрочена за 12 февруари.
— Кой знае колко време е отредил Бог за съвместния ни живот…
— Моята вихрена Резерл!
Той ме притисна към себе си, защото мами Фукс ни бе осигурила възможността да се сбогуваме насаме, след като сутринта в първия ден на февруари извършихме тържествения акт на отричането. В присъствието на висшите сановници на империята и двамата признахме Прагматическата санкция.
— Когато се върнеш, никога повече няма да се разделяме — заклех се аз и го целунах страстно с цялата си любов, която изпитвах към него. Любов, която не е намаляла до ден-днешен, макар животът и последвалите събития да й нанесоха много удари.
„До светлейшия княз Франциско, херцог на Лотарингия, моя многообичан годеник", бях написала на един дъх аз, но сега спрях перото си. Как да продължа? Наистина ли това беше лично писмо, в което можех да кажа колко копнея за годеника си? Или беше препоръчително да се държа благовъзпитано и учтиво?
Франц се беше изразил извънредно елегантно. Писмото му, като изключим действително трудния за разчитане почерк и мизерния правопис, бе формулирано безупречно. „… След като Негово Величество императорът ми даде позволение да пиша на Ваша светлост, аз нямам търпение да се възползвам от тази милост…", препрочитах редовете аз. „Смея да уверя Ваша светлост, че ми е далеч по-трудно да го направя писмено, вместо сам да легна в нозете Ви."
Мили Боже, та аз не исках Франц, който да лежи в нозете ми, а Франц, когото да държа в обятията си. При все това се постарах да последвам добрия му пример. Едва в послеслова дадох воля на чувства си и те поведоха перото ми.
„Скъпо съкровище, безкрайно съм Ви благодарна за вниманието и писъмцето, понеже бях натъжена като клето кученце. Обичайте ме поне мъничко и ми простете, ако не Ви отговарям достатъчно изчерпателно, обаче часът е десет и Ербевил чака писмото ми. Адио, мишленце, прегръщам Ви от все сърце, бедете здрав. Адио, любими мой годенико, оставам Ваша предана годеница."
Без да препрочета всичко това, наръсих пясък върху незасъхналото мастило, сгънах листа във формата на писмо и го подпечатах с моя печат, преди да го предам на мами Фукс.
— Ербевил да тръгва незабавно, та годеникът ми да получи моето послание час по-скоро — заповядах аз с новия авторитет, който бях придобила изведнъж, откакто вече не бях само дъщеря, но и годеница.
Графинята се бе отказала да ми напомня, че след броени дни и без това щях да съм омъжена за моя мил Франсоа. Имах усещането за неотложност, непознато ми досега. Приготовленията за сватбата на 12 февруари вървяха с пълна пара. Цяла армия от шивачки се трудеше ден и нощ върху булчинската ми рокля и празничните одежди, докато дърводелци, тапицери и бояджии подготвяха жилище за мен и съпруга ми в необозримите покои на „Хофбург".