Мама не позволяваше на мен и на сестра ми да припарим в императорската спалня, но въпреки това двете с Мария Ана, целите пламнали, тайничко бяхме разгледали безбожните изображения. Дори надзорът на мами Фукс не бе в състояние да възпре императорските дъщери от всякакви щуротии.
Изминало беше доста време от тази лудория, така че аз напразно се мъчех да си спомня точни подробности от картините. Видели бяхме много голотия и непонятни неща. Тогавашната ни възбуда се дължеше по-скоро на съзнанието, че вършим нещо абсолютно забранено, отколкото на вникването ни в шокиращите изображения. Дали те изобщо имаха нещо общо с копнежа, с това прекрасно чувство, което обземаше цялото ми същество, щом Франц ме погледнеше?
Въпреки строгия етикет, всекидневието на виенския двор бе подчинено на френския образец. Обичайно беше придворните дами да даряват с благоволение не само благоверния си съпруг, но и някой и друг любезен кавалер. Аристократите направо обсаждаха красивата императрица, докато все още беше стройна и здрава. В отговор баща ми протежираше сменящи се фаворитки, но никой не се съмняваше, че императорската двойка се обича с цялото си сърце.
И двамата бяха сериозни, набожни хора; нямаха нищо общо с неприличния начин на живот на някои двойки, безсрамно сменящи партньорите си, при което не само флиртуваха и танцуваха с тях. Проявявайки своята величава улегналост, императорът и съпругата му се нагаждаха към модата в нравите, но не се възползваха от нея така безочливо, както се говореше за Версайския дворец.
Възпитанието и собствената ми воля ми говореха, че е по-препоръчително да следвам примера на моите родители, отколкото пагубните френски нрави. Само дето Франц никак не приличаше на моя меланхоличен и спокоен баща, който се оживяваше само по време на лов или ако някой наруши спокойствието му в неподходящ момент. Аз, от своя страна, не умеех да бъда така величествена и непоклатима като майка ми. Как ли щеше да изглежда съвместният живот с моя съпруг?
В тъмното посегнах към медальона и го стиснах с горещите си пръсти.
— Дойде ли вече?
Излишно беше да обяснявам кого имах предвид. Вече пет-шест пъти бях задавала този въпрос. За мен оставаше загадка защо глупавият церемониал не позволява годеникът ми да се върне във Виена ден преди сватбата.
Нервите ми бяха опънати до крайност, когато сестра ми най-сетне донесе спасителната новина в четири следобед. Въпреки течащите приготовления до този момент не бях повярвала истински, че действително ще се омъжвам днес.
— Той е вече при интенданта, облича одеждите за венчавката — съобщи Мария Ана, блестяща в официалните си дрехи и не по-малко възбудена от мен.
— И брат му е дошъл — додаде малко по-тихо тя.
Дали другите забелязваха, че страните й поруменяваха, щом заговореше за Карл Лотарингски? Сестра ми изпитваше влечение към по-малкия брат на Франц, което досега бе признала само пред мен. Крайно съмнително беше императорът да разреши втори лотарингски брак, тъй че Мария Ана непрекъснато се люшкаше между надеждата и отчаянието. Днес обаче вълненията около празника засенчваха всичките й съмнения.
Целият град беше на крак в тази карнавална неделя, за да се весели до насита. На любопитните по природа виенчани несъмнено би им се искало да наблюдават великолепното шествие, което към шест часа вечерта най-после потегли от императорската резиденция, премина през Августинския пасаж и се отправи към празнично украсената църква „Свети Августин". Налагаше им се обаче да се лишат от зрелищната, бляскава процесия, тъй като тържеството щеше да се проведе сред стените на „Хофбург". Оставаше им да се задоволят по-късно с описанието във „Винер Диариум", където щяха да бъдат изброени прецизно императорските и лотарингските кавалери, а също и тайните съветници, държавните министри и рицарите на Златното руно, участвали в нашата сватба, наконтени във великолепни одежди и окичени с отличителните знаци на своя сан.
Група благородници крачеха пред младоженеца и императора, а аз ги следвах, придружавана от две императрици. Заради повода дори вдовстващата императрица, леля Вилхелмина, бе напуснала манастира си и ме съпровождаше заедно с майка ми. Зад двамата пажове, които осветяваха пътя ни с бели восъчни факли, вървяха леля Мария Магдалена — сестра на баща ми, и собствената ми сестра Мария Ана.
Сърцето ми биеше развълнувано под тежката сребриста рокля, в чиито бродерии блестяха неизброими брилянти, а дантелените й гарнитури се развяваха при всяко движение като цветни листенца. Франц също носеше бяло и сребристо, както и широката огърлица на Ордена на Златното руно, който допускаше в редиците си само най-благородните господари и князе. Снежнобелите щраусови пера на шапката му се люшкаха над главите пред мен; искаше ми се да запретна пола и да се завтека невъзпитано напред, за да се хвърля в обятията му.