Това беше строго официална вечеря, при която отделните чинии бяха поднасяни и отнасяни от най-важните сановници в двора, постоянно покланящи се. Едни почетни дами ни раздаваха салфетките, други през равни интервали от време предаваха свещниците на камериера, отговарящ за сребърната посъдина, за да ги почисти. И това, естествено, бе съпровождано от безброй поклони. Същото се отнасяше и за напитките, за подправките, за сребърните купи с вода за измиване на ръцете и за кърпите, с които след това ги подсушавахме. Всичко отнемаше страшно много време, тъй че ако човек беше гладен, червата му започваха да куркат, докато най-сетне успее да хапне от изстиналата супа.
Като малка не намирах смисъл в тази обстоятелствена парадност. Впоследствие графиня Фукс ми бе обяснила, че всички тези знатни аристократи се кланят не пред свещите и пред купите, а пред властта на императора. А той изпитваше потребност да демонстрира тази власт на сватбата на голямата си дъщеря. Гордо нахлупил черната тривърха шапка с кичести, боядисани в червено щраусови пера, той владееше трапезата, а когато погледите ни се срещнаха, ме дари с една от редките си усмивки.
Франц също бе включен в тази усмивка, и аз го погледнах, за да видя реакцията му. В отговор и той се усмихна — до мозъка на костите синът, който баща ми открай време бе искал.
Както всички, и той се бе преоблякъл за официалната вечеря: сега беше в елегантен кафяв жакет от кадифе, чиито златисти бродерии блестяха на светлината на свещите. Колебаех се кое ми харесва повече — елегантният му вид или изисканото му държане. Буклите на щедро напудрената в бяло перука криеха русите му коси и подчертаваха блясъка на сапфирените му очи. За какво ли си мислеше в момента?
— Какво ви мъчи, Тереза? — попита ме тихо той.
— Че ще се събудя и ще се окаже, че всичко е било сън — непохватно изплюх камъчето аз.
— Истина е, не усещате ли? — той взе ръката ми и целуна връхчетата на пръстите ми.
Пламнала от неудобство, издърпах пръстите си и смутено се взрях в чинията. Иначе добрият ми апетит ме напусна, от възбуда не можех да преглътна и залък.
Опитах се да се разсея, да мисля за нещо друго. Колко жалко, че само този път, заради специалния повод, можехме да седим един до друг на трапезата! Днес на първо място беше семейството, а занапред обичайният дворцов живот щеше отново да прави строга разлика според потеклото и титлите. Един херцог, все едно от коя страна, по ранг беше под една ерцхерцогиня и престолонаследница. На следващите големи официални обеди и вечери мястото му щеше да бъде в долния край, далече от мен, независимо дали е мой съпруг, или не.
Всички — с изключение на императора, който ценеше всяка церемония с цялата й обстоятелственост — си отдъхнаха с облекчение, когато най-сетне можехме да се оттеглим. Изведнъж изтощението от дългия ден си каза думата. Очакването, вълненията и тържествените церемонии бяха изчерпили моите иначе несломими сили. Спънах се, когато тръгнахме към новата ни съпружеска спалня, съпровождани от родителите ми, моята „ая", най-тесния кръг от придворни и от обичайните носачи на фенери. За щастие сега имаше силна ръка, на която можех да се опра. Вкопчих се в нея като в спасителна котва, когато достигнахме целта си.
— Е, Резерл — задъхано каза баща ми на свойското виенско наречие и свали шапката си, сякаш той е свършил главната работа през този важен ден. — Пожелавам ти щастие в брака. Бъди добра жена на Франц и изпълни дълга си, както му е редът.
— Да, татко — отвърнах аз и плахо се запитах какво очакваше от мен: прегръдка или реверанс.
Понякога ми беше трудно да преценя това, защото той умееше ненадейно да се превръща от император в баща и после обратно. Потърсих с поглед помощ от майка — тя ми се усмихна окуражаващо. Прави, каквото ти повелява сърцето, прочетох в тази усмивка аз. Вдигнах ръце към баща си, ала той отдавна бе престанал да ме забелязва.
Цялото му внимание бе насочено към моя съпруг; той дари изненадания лотарингец с онази прегръдка, която се бях надявала да получа.
— Скъпи синко — нарече го той и продължи, видимо затрогнат: — Благодаря на Бога, че в твое лице ми подари момчето, което винаги съм очаквал! — А после добави доста грубоватия според мен съвет „да се хваща за работа, та империята да се сдобие с наследник".