Дори императорът се опитваше да опекунства над всекидневието ни. Настояваше повече да не пия кафе. И без това презираше модната напитка и не желаеше тя да се сервира в двореца. Франц обаче споделяше предпочитанието ми към нея, затова първоначално вмъквахме торбичките с ароматните зърна в „Хофбург", сякаш бяха крадена плячка, само и само да не се лишаваме от великолепното питие. Ако някой си бе направил труда да се разрови из личните ми вещи, щеше да го издаде ароматът му сред бонетата в кутията за шапки или в платнената торба с молитвениците.
Но тези авантюри бяха останали в миналото. Франц се бе заразил от всеобщата истерия около моята персона. Или просто не желаеше да рискува неприятности с императора? В последно време бях станала толкова чувствителна и нетърпелива, че дори започвах да се съмнявам в любовта му и в благородните му мотиви.
Сестра ми ме познаваше достатъчно добре, за да усети безпокойството и раздразнението ми — сега, когато не бе заета изключително със собствените си проблеми.
— Още малко остава, Резерл — опита се да ме утеши тя. — Това беше третото кръвопускане. Раждането на детето ти предстои, а щом прегърнеш сина си, ще забравиш всички мъки.
— Моля се Богу да си права — изохках аз и се отпуснах като чувал с картофи върху тапицираното канапе, до което внимателно ме бе отвела моята главна придворна дама. — Ненавиждам проклетите кръвопускания.
След официалното оповестяване на бременността бях подложена на първата от тези отвратителни процедури. Втората беше по средата на бременността, а третата — този предобед. Лекарите твърдяха, че били необходими, за да се облекчи състоянието на бъдещата майка. Бяха ми заповядали да почивам след процедурата, за да мога после да приема благопожеланията на императорския двор за предстоящото раждане.
Цялата империя — от дамите и господата в двореца до виенчани в града и обитателите на предградията — очакваше с трескаво вълнение да родя; единствено на мен бе отредено да вегетирам в парализиращо бездействие. Бях заобиколена от загрижени дами начело със скъпата ми майка, императрицата, и едва ми разрешаваха сама да държа ветрилото или да направя няколко крачки, без да се опирам на нечия услужлива ръка.
Нервирах се, задето бях осъдена на обездвижване. Темпераментът ми искаше движение, чист въздух, танци и не на последно място — прегръдките на моя съпруг. Моите желания обаче не бяха важни. Важно беше единствено детето. Наследникът. Принцът. Бъдещето на Хабсбургската династия.
— Ще се простудите, Ваше Височество — мами Фукс затвори прозореца, който току-що бях отворила, защото едва дишах в претопленото помещение. Тя успяваше по неподражаем начин да накара обръщението да прозвучи като укор. — Едва февруари е. Само това ни липсваше, да се поболеете точно преди раждането.
— Ще се поболея само ако нямам въздух — безмилостно отвърнах аз.
Този път не получих отговор. Направих гримаса и затворих очи. Бях защитена от по-нататъшни съвети и напомняния, докато се появеше императрицата, за да ме вземе за приема. Искаше ми се да откажа да ходя там. Струваше ми се смешно да седя в преносимо кресло, само защото церемониалът изискваше подобаващото транспортиране на моя „благословен плод".
Майка ми се отнесе спокойно към настроението ми; по-скоро видът й, отколкото авторитетът й ме накараха да се подчиня в крайна сметка. Мама бе станала тромава и пълна, страдаше от задух и херпес зостер, но никога не се оплакваше. Откъде накъде имах право аз да хленча заради няколко дребни неблагоразположения, резултат от милостта на Бог да ме дари с дете?
— Какво е?
Стисках облегалките на родилния стол със схванати рамене, докато в утробата ми отшумяваха вълните на последните родилни мъки. Над всички останали гласове се извисяваше хленчът на новородено. Моето дете!
Изстенах при поредната контракция.
— Още ли не е свършило?
— Плацентата, Тереза. Всичко е наред. Отпуснете се, ей сега ще приключи.
Императрицата бе поела командването на многото хора, които се тълпяха около мен при това раждане. С непоклатимо спокойствие се бе погрижила да не изпадна в паника и всеки да изпълнява задачата си максимално добре. Нейният глас ми беше опора, а присъствието й — най-голямата помощ за мен. Сега обаче ме обзе съвсем различен страх. Защо не отговаряха на първия ми въпрос?
— Момче ли е? — изпъшках аз, щом си поех дъх, за да мога да говоря.
— Момиченце е, Ваше Императорско Височество — официално оповести придворният лекар. — Здрава и силна принцеса, с отлично телосложение и фини крайници.