Думите му предизвикаха такава потискаща тишина в помещението, че хленченето на новороденото отекна особено силно в ушите на присъстващите. Не син. Не наследник. Само момиче. Всички щяха да бъдат разочаровани, виждах го вече по лицата около мен. Пак не се получи момче. Престолонаследницата следваше пагубния пример на собствената си майка. Защо всъщност самата аз никога не бях очаквала, че ще родя момиче на този 5 февруари 1737 година?
— Благодарим на Бога за вашата дъщеря — властно наруши мълчанието императрицата. — Ей сега ще прегърнете малката, Тереза. Но първо трябва да се погрижим за вас. Скъпи дами, помогнете ми да настаним ерцхерцогинята в леглото, готово ли е всичко?
Твърде изтощена, за да възразя, аз се оставих на грижите им. Най-сетне се озовах в леглото, подпряна от множество възглавници, и забравих всички мъки, когато за първи път зърнах мъничкото, червено и разкривено личице на моята дъщеря. В сърцето ми избухна такава невероятна, грандиозна любов към този нов живот, че помете всички други чувства. Първата рожба на нашата обич. Загърнато плътно в най-фини ленени пелени, детенцето се прозина с отворена уста насреща ми, преди да затвори очички и тутакси да заспи. Истинско Божие чудо!
— Следващото ще е момче! — така императорът коментира появата на своята внучка, без да показва разочарованието си. Може би защото от управленски дела не му оставаше време за семейните въпроси. Задълженията по договора с Русия го бяха принудили да встъпи във война с Турция, поради което още преди месеци императорски войскови части бяха прехвърлени към Унгария и в източна посока. Сега трябваше да ги последват още войници и материали, та най-сетне да се извоюва желаната победа над османците, рамо до рамо с руснаците. Каква беше изненадата ми, когато разбрах кой още възнамерява да тръгне на война.
— Не говорите сериозно, нали? — властно прекъснах Франц, когато ми съобщи за плановете си. — Какво ви води при войниците, Франсоа? Аз се нуждая от вас тук, във Виена! Не бива да изоставяте мен и дъщеря си Мария Елизабет.
— И дума не може да става, че ви изоставям, светлейша съпруго — отвърна той. — Просто изпълнявам дълга си към императора.
— Можете да го изпълнявате и във Виена.
— Какво да правя във Виена? Да кърмя Мария Елизабет? Нали за целта си има дойка?
Вперихме погледи един в друг. И двамата се отличавахме с избухлив темперамент, който вече се бе проявявал в някои спорове за дреболии. Това обаче беше първата ни наистина сериозна караница. Той се подиграваше на моите тревоги, тук вече чашата преля. Обичаше силно нашата дъщеря и не ме беше упрекнал нито за миг, задето го бях дарила с момиче, а не със син. Как можеше сега да използва малкото същество, за да осмее загрижеността ми?
— Трябва да останете във Виена, за да забременея отново, и то скоро. Империята има нужда от наследник — заинатих се аз и подпрях ръце на хълбоците си; за щастие талията ми си бе възвърнала предишните размери. — Добре знаете какви надежди свързва императорът със следващото ни дете. Не бива да се излагате на опасност по бойните полета.
— Не възнамерявам да загина в бой, Резерл — поклати глава той и с помирителен тон продължи: — Не се тревожи. Забрави ли, че дядо ми се е казвал Карл Лотарингски? Великият пълководец е освободил Виена от турската напаст. Аз произхождам от семейство на воини и ще продължа тяхната славна традиция, за да се гордееш с мен.
— Ох, Франц…
Свалих ръце от хълбоците си и въздъхнах. Внезапно осъзнах какво го тласкаше към тази авантюра. Искаше да натрие носа на двореца, на виенчани, на целия свят и нито аргументи, нито семейни сцени щяха да го принудят да се откаже от търсенето на войнска слава на бойното поле. Нямах шанс пред тази комбинация от амбиции и младежка разпаленост.
— Страхувам се за теб — прошепнах. — Няма да понеса, ако ти се случи нещо. Войната е опасна работа. Включително за пълководците. Може да те ранят, дори да те убият. Искам да бъда твоя жена, а не безутешната ти вдовица.
— Моето глупавичко, мило съкровище! — Франц ме прегърна и нежно ме целуна. Вече бе разбрал как да ме умилостиви, когато се разсърдя. — Правя го само заради теб и малката. Искам да имате мъж и баща, с когото да се гордеете. Време е да докажа на Виена и на империята на какво е способен лотарингецът.
Загадката, наречена „мъжка гордост". За първи път се сблъсквах с нея; не я разбирах тогава, не я разбирам и сега, в края на житейския си път. Нима си заслужава да заложиш на карта живота си заради едната слава и чест? По-късно и аз бях принудена да водя войни, но го правех заради мира, никога от високомерие или жажда за власт и винаги с желанието да ги приключа, колкото може по-скоро. Както изглежда, мъжкият разум не приема схващането, че всеки посредствен мир е по-добър и от най-славната война.