Франц се впусна незабавно в приготовленията за заминаването си. Заедно с по-малкия си брат Карл планираше да се отправи към турския фронт с кораб по Дунава. За целта бяха нужни единайсет кораба, защото благородник с неговото потекло не можеше да тръгне на път без свитата, камериерите, лакеите, готвачите, бръснарите, изповедника, личния лекар и много други. Налагаше се да се транспортират по вода и запасите от вино и хранителни продукти, а също — конете и оръдията. Молех се на Божията майка поне всички тези хора да се погрижат за неговата сигурност. Да образуват защитна преграда срещу вражеските оръжия.
Насълзена, се сбогувах с него на 10 юни 1737 година, след като го бях изпратила до Мария Ланцендорф. Отчаянието ми го трогна, ала не промени намеренията му. Той ме потупа утешително по гърба, а мислите му вече витаеха около признанието и военната слава, на които се надяваше.
— Не е нужно да се впускаш в това опасно начинание заради мен — горко изхлипах аз, без да ме е грижа, че предизвиквам недостойна сцена и че всички виждат сълзите ми.
— Той го прави за империята, а не за вас, дъще — строго се намеси императорът. Беше позволил да го убедят, че Франц е наследил военния талант на дядо си, макар още да не му бе поверил командването на военна единица. — Като негова съпруга следва да му пожелаете успех, а не да му слагате грижи на сърцето.
Уважението към баща ми надделя. Никога не бях дръзвала да му противореча.
А имаше достатъчно причини за това. Ако беше толкова убеден в способностите на зет си, защо не му даваше да ръководи собствен отряд? Как тъй императорът го пращаше на фронта без командна власт? Днес се досещам за отговорите. Във Франция можеше да възникнат опасения, че бившият херцог на Лотарингия се упражнява във военния занаят. Че дори възнамерява да си върне с бой херцогството. Императорът не обичаше да дразни враговете на запад, когато му се налагаше да се отбранява на изток.
— Тънкостите на политиката са работа на императора, Ваше Височество — опита се да ме успокои графиня Фукс, когато потърсих утеха от нея. — Доверете се на способността му да прави най-доброто за всички нас.
Повлияна от житейския й опит и от нежната й обич, аз, макар да не се примирих с отсъствието на моя съпруг, все пак успявах да запазя самообладание и да се справям с всекидневието. Малката ми дъщеря ме разтушаваше, а когато копнежът ставаше много силен, посягах към перото, за да пиша на Франц Стефан. Всеки императорски куриер, който заминаваше за фронта, носеше в раницата си и моите послания. Доста време минаваше обаче, докато се върнеше отново във Виена с вести от театъра на военните действия.
За мен това означаваше нощи на тревога и безпокойно мятане в леглото, часове, през които се чувствах самотна в голямото ни брачно ложе. Дребните ежедневни интимности ми липсваха повече, отколкото страстните прегръдки. Франц беше станал част от моя живот.
Официалните съобщения за похода не допринасяха за успокояването ми. След първоначалните успехи настъплението на австрийската войска бе забавено, а накрая напълно спряно. Съпругата в мен се радваше, защото опасността намаляваше; императорската дъщеря обаче споделяше гнева на своя баща. Защо не напредваха? Къде бяха героичните дела, които всички очакваха?
Не откривах нищо многообещаващо и в писмата, които получавах от Франц и които продължаваха да се отличават с извънредно забавното незачитане на каквито и да било правописни правила, все едно на кой език. Лятото отмина, без фелдмаршал Зекендорф, под чието командване се намираха Франц и брат му, да е задвижил отново своите войски.
Докато Франц бе заседнал в Унгария, до нас достигнаха важни новини от юг. Последният Медичи от мъжки пол, великият херцог Джан Гастоне, бе починал на 9 юли 1737 година. По този начин великото херцогство Тоскана, съгласно договореностите, преминаваше във владение на Франц Стефан Лотарингски. Тутакси изпратих вест на изток с надеждата, че Франц ще се яви незабавно във Виена, за да приеме наследството си.
— Знаеш ли дали ще доведе и брат си? — предпазливо ме попита Мария Ана, след като куриерът бе взел писмото ми.
— Карл ли? Откъде накъде?
— Ама и ти задаваш едни въпроси! Защото на мен ми се иска така. Забрави ли какво е да не можеш да размениш и най-малкото писъмце, понеже не било прилично? Когато те боли сърцето, но не бива да го показваш?