Горката Мария Ана. Колкото да ценях моя девер Карл, досега той с нито една дума не беше дал да се разбере дали споделя чувствата й. Да не говорим, че и императорът не бе обелил дума по въпроса кой благородник предвижда за съпруг на Мария Ана. Тя беше вече на деветнайсет, наистина достатъчно голяма за женене. Дали беше редно Франц да намекне нещо в тази връзка на императора? Но за целта трябваше най-напред да се върне във Виена.
Измина още един дълъг месец, преди да го прегърна отново. Скоро обаче се оказа, че въпреки наследството той ни най-малко не възнамерява да се откаже от военните си амбиции. Беше дошъл само за да убеди с ласкателства императора да му възложи военно командване и да му даде повече влияние. Не повярвах на ушите си, когато ми изложи своите планове. Ужасена, потърсих лицето му в огледалото. Той стоеше зад мен, докато аз седях пред тоалетката си и се чудех къде да сложа малката изкуствена бенка, както повеляваше най-новата френска мода. Миниатюрното парченце от гумирана черна коприна, наричано mouche — „муха", имаше свой собствен език; трябваше да обмисля дали да го сложа до окото, за да демонстрирам страст, или в ъгълчето на устните — охота за целувки. Франц обаче изглеждаше толкова зает със себе си, така вглъбен във военните си мечти, че не избрах нито едното, нито другото. Припряно отблъснах ковчежето и се изправих.
— Чиста лудост! — кипнах. — Какво ще търсите при турците? Бих проявила разбиране, ако заминете за Флоренция. Обаче…
— Какво ще правя във Флоренция, след като сърцето на империята бие във Виена? Назначих мосю Бово-Краон за мой наместник в Тоскана. Той ще се погрижи за необходимото във Флоренция. В момента е по-важно императорът да ме произведе в генералисимус. Турците трябва да бъдат победени и аз съм подходящият пълководец за целта.
— На първо място сте мой съпруг! — Извисих глас, така че вероятно дори Лисичката чуваше от съседния кабинет колко сърдита бях на този войнолюбив твърдоглавец. — Бъдете сигурен, че от мен няма да получите подкрепа за това начинание. Напротив, ще помоля императора да не ви поверява командването! Искам да останете при мен. Каква полза от съпруг, който не е във Виена? Знаете, че империята има нужда от престолонаследник. Как ще стане това, докато водите война с мюсюлманите?
Той ме изгледа — в сините му очи имаше толкова лед, че фините косъмчета по врата ми настръхнаха от ужас. С типично френския си маниер вирна нос и ме измери с такъв обиден поглед, та на мига забравих всичко, изтъкана от разкаяние.
— Сега ще се оттегля, ако светлейшата ми съпруга позволи — заяви той с хладна, безупречна учтивост.
И излезе, преди да успея да издам дори звук. Вратата се захлопна с трясък след него. Нямах въздух. Твърде късно. Кога най-сетне щях да се науча първо да мисля, а после да говоря? Отпуснах се на тапицираната табуретка и се разплаках.
Пустият ми темперамент! Какво направих? Мили Боже, как можах да говоря така с него? Кой дявол ме накара да нараня честолюбието му? Сега ми беше сериозно сърдит. Какво да правя? Как да умилостивя обидената му душа?
Шумоленето на тежки копринени фусти и тихото затваряне на вратата ми показаха, че идваше единственият човек, на когото можех да се доверя в нужда. Отпуснах безсилно ръце и потърсих погледа на вярната ми гувернантка. Тя ме гледаше с неповторима смесица от благост и неодобрение.
— Какво да правя, мами Фукс? Франц ми се разсърди.
Графинята изсумтя възмутено.
— А вие какво очаквахте? Да се радва, че премилостивата му съпруга го командори, сякаш е водоносец? Ах, Тереза, защо винаги сте толкова необуздана в думите и делата си? И най-любезният мъж ще се възмути от толкова голямо женско властолюбие.
— Да го пусна, за да го убият турците ли? — настръхнах аз, упорито съпротивлявайки се на прозрението, че за пореден път е права. — Освен това аз съм дъщерята на императора, властолюбието ми прилича.
— Ама че егоизъм! — Графинята цъкна укорително с език. — Преди всичко сте младата съпруга на Франц Стефан. Пред олтара му се заклехте в любов и послушание. Как се връзва това с поведението ви?
— Не биваше да бяга веднага — промърморих примирено аз. — Вярно, бях прекалено рязка. Но то беше само защото се страхувам за него. Ако го загубя…
— Откъде да знае той какво изпитвате към него, след като криете чувствата си зад такива остри думи? — трезво възрази графинята. — Това не е езикът, който един съпруг очаква от жена си, или сте чували някога майка ви да разговаря по този начин със своя съпруг, императора?
Никога! Моята спокойна, величествена майка, Елизабет Кристина Брауншвайгска-Волфенбютелска, нито за миг не си позволяваше да повишава глас. Беше твърде овладяна, твърде благовъзпитана, а напоследък и твърде немощна. Първите хладни есенни седмици бяха възбудили ревматичните й оплаквания по-рано от обикновено, а червеният вятър я мъчеше почти непрекъснато. Докторите не знаеха лек срещу него.