Нямаше нужда от подканващия жест на управителя — нито една от двете не държеше да прави компания на господарката си при това зловещо посещение. Припряното им оттегляне приличаше на бягство. Лакираните дървени токове на модните им извезани пантофи изтрополиха забързано по тясната стълба, представляваща непреодолимо препятствие за тромавата им господарка.
Болна и физически, и душевно, императрицата-вдовица от известно време беше принудена да прибягва до помощта на носилки и подемни конструкции, когато пожелаеше да напусне покоите си на втория етаж на „Хофбург". За да й се спести качването и слизането по стълби, в самия дворец също беше изградена рампа, водеща от площада пред него до върха на крепостната стена. По нея императорската карета стигаше до „Белария" — висока предстройка откъм западната страна на Леополдинското крило, така че Мария Терезия да слезе точно пред апартаментите си на втория етаж. По този начин тя стигаше до тапицираните си изцяло в сиво покои, в които се бе настанила след смъртта на императора, движейки се само по равно.
— Най-добре изчакайте тук, та при необходимост да се притечете на помощ на Нейно Величество — нареди граф Пар на двете дами, които напразно се озъртаха за пейка или стол в сводестия коридор.
Графиня Бройнер се примири безмълвно с неудобството и се облегна на варосаната стена, докато контеса Щархемберг въздъхна горестно, зъзнейки въпреки топлата наметка, и обгърна с ръце тялото си. Беше студено, неудобно и твърде тихо в това преддверие към смъртта. Младата жена се мъчеше напразно да преодолее страха си.
Наистина не си беше представяла така бляскавия живот на една придворна дама на императрицата.
Виена, Задушница 1780 година
„Време е да си вървя“
Колко са ми досадни тези гладки и чисти момичешки лица, върху които животът още не е написал нищо!
Всички те имат питащи очи, превръщащи ме в чудновата старица, за която е по-добре да остане вкъщи в молитвения си стол, отколкото да досажда на света със своите желания и изисквания.
Знам си аз защо предпочитам да ми прислужват по-възрастни жени. Незрелите девици само ми напомнят, че е време да си вървя. Време да отстъпя мястото си. Някоя от сорта на малката Щархемберг не може дори да си представи, че преди повече от четири десетилетия щеше да бледнее до мен.
Онази Мария Терезия притежаваше леката и непринудена грация на танцьорка, стегнатото тяло на принцеса, недокоснато от мъките на ражданията, и самоуверената гордост на обичано дете, което вече блестеше на сцената с изпълнението на оперни арии и нямаше други грехове за изповядване освен може би своето нетърпение и лекомислие.
Тя беше разглезено създание, въобразяващо си, че целият свят лежи в краката й, само защото бащиният двор я ласкаеше. Едно влюбено момиче, отказващо да проумее защо тъй внезапно си замина приказният принц, за когото твърдо вярваше, че ще остане при нея завинаги.
Виена, март 1729 — декември 1735 година
Няма отказ от Лотарингия — няма ерцхерцогиня!"
Беше пролетта на 1729 година, а аз бях на смешната възраст от дванайсет години, когато ни се наложи да се сбогуваме за първи път. Помниш ли онзи ден, Франц? Ти тъкмо беше посетил баща ми, императора, и бе получил позволението му да заминеш.
— Заминавате ли?
Събрала всичкия си кураж, препречих пътя на Франц Стефан Лотарингски, излизащ от императорската зала за частни аудиенции.
— Ваше Императорско Височество… — Той хвърли поглед към двамата лейбгвардейци от двете страни на вратата, които се взираха в пространството, ала със сигурност попиваха всяка дума. — Избягали сте от графиня Фукс?
В отговор само свих рамене. Случаят беше спешен, а при спешни случаи етикетът няма значение.
— Сбогували сте се с императора? — изказах предположение аз, докато се вмъквахме в една прозоречна ниша, където щяхме да бъдем необезпокоявани, невидими както за гвардейците, така и за всички други обитатели на „Хофбург", минаващи от тук.
— Да. У дома, в Лотарингия, ме очакват.
— О…
Твоят дом е тук, във Виена, при нас, при мен — исках да протестирам, ала думите заседнаха в гърлото ми. Една престолонаследница и ерцхерцогиня не бива да се отпуска, тя е длъжна да бъде дама, пък макар едва на дванайсет години. Ала цялото ми възпитание бе безсилно пред лицето на страха, че оставам сама. За първи път забелязах, че младежът, когото толкова добре познавах, е възмъжал през последните месеци. От край време си беше висок, мъничко недодялан, с непринудени движения. Сега обаче широките му рамене изпъваха везаната куртка, а в гласа му се прокрадваше едно ново самочувствие.