— Моля те, не прегрешавай пред Господа — тревожно извиках аз. Неведнъж бях забелязвала, че Франц не споделя безусловно абсолютната ми вяра в Божията справедливост. Беше склонен към съмнения, към иронични забележки, които ме хвърляха в недоумение, даже мъничко се страхувах от тях.
— Престани да се измъчваш — примолих му се аз, прегърнах го през кръста и облегнах глава на рамото му. Беше отслабнал; там, където допреди месеци имаше мускули, сега усещах кокали. — За мен ти си съвършен. Не ми трябва нито пълководец, нито герой, достатъчен ми е моят любим съпруг!
— Ах, Резерл — отвърна той. Имах чувството, че тежката му въздишка не изразява предишната обич, затова се въздържах да му напомня по-енергично да не наблюдава безучастно как затъват делата му.
Мария Ана ме държеше в течение на дворцовите клюки, когато сама не бе заета с любовните си мъки и неволи. Мама се бе обявила категорично против идеята да даде и втората си дъщеря на лотарингец. Беше грешка, че й се довери. Сега иначе послушната ми сестра се опитваше да се разбунтува, макар и доста плахо.
— Нямам никакво намерение да се омъжвам за баварския принц — възмущаваше се тя, докато седяхме в салона на майка ни, наведени над ръкоделието си. Бяхме доближили глави, така че придворните дами и императрицата да не чуват шепота ни. — Знаеш, че не искам да ти отнема короната, която ще ти принадлежи един ден. Искам само Карл.
— Аз пък наистина не бих имала нищо против да си остана само велика херцогиня на Тоскана — отвърнах, без да се замислям, но наистина смятах така. — И без това в момента управлява нашият баща, така ще бъде още дълги години. Може би даже ще се сдобием с малко братче.
— Сама не вярваш в това, което казваш — Мария Ана отхвърли категорично тази възможност и с приглушен глас продължи: — Мама е постоянно болна и отдавна е прехвърлила възрастта, в която една жена може да зачене. Родителите ни се залъгват. Никой не иска да обиди другия, затова се правят, че всичко е наред. Обаче не е така. Нали виждаш колко угрижен и уморен изглежда баща ни. Боя се да не вземе за мен решение само защото империята го изисква, Резерл. Той смята, че човек трябва да пожертва всичко в името на Короната.
Не бях в състояние да разсея страховете на сестра си. Дори и аз изпитах частица от това чувство, когато шест седмици след раждането на втората си дъщеря за първи път се появих отново публично за така нареченото „излизане". След тържествената литургия в църквата „Свети Августин", с която се благославяха майката и детето, обикновено се организираше дворцов банкети шумен, весел празник.
Е, обичаят беше спазен, ала веселието така и не се получи. Дворът, посланиците, аристокрацията и военните поднесоха благопожеланията си на майката и новороденото с невидимо сбърчени носове. Не липсваха косите погледи и фалшивите сладникави думи, зад които дебнеше едва потискано презрение.
Отвратителните дни сякаш нямаха край. Ноември премина в мрачен декември, но поне състоянието на Мариана се стабилизира. Сега сучеше редовно от дойката си и малко наддаде на тегло. Затова пък лекарите не спираха да идват при Франц. Неговата свита, състояща се предимно от лотарингци, почти не смееше да излезе на улицата, французите, независимо с какво потекло, не се радваха на особена популярност във Виена.
В тази ситуация императорът взе неочаквано решение.
— Не може да продължава така — констатира той. — Време е да се отдалечите за няколко месеца от кръстосания огън, сине мой. Заминете за Флоренция с Тереза. Колкото по-далече сте от обсега на критиците си, толкова по-бързо ще се успокоят те.
Никой не попита дали съм съгласна с това пътуване. Императорът вече съобщаваше на съпруга ми решенията, засягащи мен. Моята задача беше да се подчинявам; единствено в личните ни покои имах право да се оплаквам от това положение.
— Що за абсурд! Никой не може да иска от нас да тръгнем през декември за Тоскана с две малки деца! Пътуването с карета ще убие момичетата. Непременно трябва…
— … да се подчиним на императора, Тереза — прекъсна ме Франц, без да се интересува от протестите ми. — Що се отнася до децата, права сте. Ще останат във Виена под крилото на своите бавачки, тук се прави всичко за тях. А ние ще тръгнем, щом приключим с приготовленията.
Той беше толкова окрилен от възможността да обърне гръб на Виена, че изобщо не проумяваше защо се противях. Не обичах безкрайните пътувания с карета дори през лятото, но направо се ужасявах от пътуването зимно време, в съчетание с влагата и студа. „Хофбург" може да беше ъгловат и ветровит лабиринт, където лесно да се загубиш, но поне имаше печки, които си вършеха добре работата.