— Невъзможно е да се премести цялото домакинство във Флоренция по това време на годината — отново опитах да възразя аз. — Как ще стане това?
— Лисичката ще знае какво трябва да се направи — отхвърли съмненията ми Франц, деловит и здрав както никога досега.
На 17 декември 1738 година се сбогувахме с дъщерите си и се отправихме припряно на юг, сякаш бягахме от имперската столица. Съпровождащата ни свита наброяваше повече от двеста души. Пажове и сладкари, секретари и придворни лекари, камериерки и гладачки, всички те потеглиха с нас в безкрайна върволица от карети и каруци под надвисналите облаци, предвещаващи сняг и дъжд. За съжаление на Мария Ана сред придружителите ни беше и Карл Лотарингски.
След достигането на първата цел — Брук ан дер Мур, ми се прииска веднага да се върна обратно. Не желаех да бъда изпратена на заточение. В нищо не се бях провинила, защо трябваше да понасям всички тези неудобства? Съпругът ми изслуша търпеливо оплакванията ми, а после ми се присмя.
— Горката ми Резерл, тъжна си просто защото се наложи да оставиш децата във Виена. Отлично знаеш, че са добре, защо просто не се насладиш на това авантюристично пътешествие?
Само мъж можеше да смята тътренето по калните пътища за авантюристично. С всеки изминал ден Франц ставаше все повесел, по-здрав и по-предприемчив. Дори ме ухажваше толкова шармантно, че докато нощувахме в новия замък на граф Порция, леглото под нас се счупи. На сутринта не смеех да погледна в очите моите придворни дами; стана ми ужасно неловко, когато Франц се метна на седлото на коня, подсвирквайки си под възхитените погледи на мъжете. Как ми се искаше и аз да избягам на кон от всеобщото шушукане, но никой не се беше сетил да включи ездата в моето обучение, така че трябваше да остана в каретата.
Вестта за скандалното рухване на леглото бе стигнала до Виена и императорът незабавно ни изправи благословията си. Той изрази надежда, че „счупването" ще доведе до ново „сглобяване", както непохватно описваше възможността да съм заченала отново.
Пристигнахме в Тоскана едва на 20 януари 1739 година, защото във всеки по-голям град ни почитаха с безкрайни приеми, банкети и тържества. Към това се прибави и не съвсем доброволният ни престой в провинция Венеция, където ни настаниха в резиденцията „Палацо Бури". Венецианският Сенат трябваше да се убеди, че никой от нас не носи семето на чумната епидемия, вилнееща в момента из Унгария.
Във Флоренция бяха изградили набързо огромна триумфална арка пред „Порта Сан Гало", която да напомня на идните поколения за деня на нашето пристигане. От средата на месец декември четири хиляди души бяха копали и градили без прекъсване, полагайки фундаментите и редейки стотиците камъни. Работили бяха денонощно, на четири смени, за да завършат монументалната постройка преди нашето пристигане. Арката беше станала впечатляващо красива, макар да липсваха последните тънкости.
Паметникът бе създаден по инициатива на сенатора Карло Гинори, който искаше по този находчив начин да се подмаже на новия си велик херцог. Тъкачите на килими, декорирали цялата „Виа дели Арациери" със стенни килими от всякакъв материал и размери, също се надяваха на нови поръчки от поласкания владетел, когото приветстваха с такова разточителство. Същото се отнасяше и за търговците, банкерите и бакалите — и те ни почетоха с триумфални арки. Въпреки това имаше и предостатъчно спонтанни възгласи, убеждаващи ни, че хората в Тоскана приветстват своите владетели с искрено южняшко въодушевление.
Безброй лампи, факли, кандила, фенери, лампиони и свещи осветяваха влизането ни в празнично украсения град. Небето се раздираше от фойерверки, а нашата каляска с шест коня преминаваше под нови и нови триумфални арки. За разлика от онази на „Порта Сан Гало" те бяха издигнати от временни материали, затова пък бяха декорирани разточително с плат, гирлянди и картини. От два обществени фонтана дори бликаше червено виното се събираше в големи басейни, където всеки можеше да си напълни чашата. Отблагодарихме се за цялото това великолепие, като хвърляхме сред народа монети, изсечени специално за тази цел, и наредихме да се раздадат хлябове.
В катедралата ни очакваше архиепископът на Флоренция, монсиньор Джузепе Мария Матели. Докато той, заедно със своите епископи, отслужваше свещената меса в празнично осветения Божи храм, аз оглеждах удивителния купол и великолепието под него, предназначено не само за прослава на Бога, но и за нас. За първи път осъзнах, че сме уважавани владетели на тази страна. Че във Флоренция не сме безуспешните придатъци на императора, а суверенните господари на едно херцогство. Това чувство беше така ново и необичайно за мен — в онзи момент дори не осъзнавах, че за първи път вкусвам сладостта на истинската власт.