— Ти си перфектен! — възразих с такава страстна убеденост аз, че по-нататъшният сериозен разговор се оказа невъзможен. Всичко завърши със смях, любов и нежност. Чак по-късно щях да разбера, че това са били най-необременените, най-щастливите моменти в моя живот.
Наслаждавах им се, макар и не така, както заслужаваха, погледнато от днешна дата. Този твърде спокоен живот във Флоренция ми се струваше малко странен. Приличаше ми на вечен курорт без сериозни задължения, защото Франц не позволяваше да правя нищо, освен да се забавлявам. Когато през април пристигна заповед от императора да се върнем във Виена, не знаех дали да тъжа, или да се радвам. Накрая се разплаках, понеже си спомних за последните седмици във Виена. Дали ни очакваха нови оскърбления?
— Единствената ни надежда е да се роди принц; може да се очаква, че ситуацията ще се промени, когато народът най-после има повод да ликува — каза мъжкият глас на безупречен френски. Този анализ принадлежеше на един от лотарингските довереници на Франц.
Заковах се на място до полуотворената врата, зад която се водеше този разговор. След завръщането ни у дома съобщението за новата ми бременност бе посрещнато със сдържана радост от двореца. Детето ни трябваше да се появи на бял свят в началото на новата година, а спекулациите за неговия пол явно вървяха с пълна пара.
— „Единствената ни надежда" — саркастично повтори Франц. — Да не би да твърдите, че от мен се иска само да създавам синове?
Стъпките на мъжете се отдалечиха от залата за аудиенции на великия херцог, преди да съм влязла. Вероятно бяха отишли в малката стая, която Франц използваше за работен кабинет във „Фаворита". Този път затвориха вратата след себе си.
Поколебах се дали да го обезпокоя. Въпросът му издаваше, че е в извънредно критично настроение. Бях се надявала на няколко лични моменти с Франц, но не исках да ги споделям с приятелите му. И без това само лотарингците му оставаха неизменно верни. След завръщането ни от Тоскана вече не поддържахме собствена свита, защото не разполагахме със средства. За сватбата ни императорът ми беше отпуснал малка зестра, но тя не стигаше за нищо. Налагаше се дори да вземаме заеми, докато приходите от Тоскана решат този проблем в далечното бъдеще. Не можеше да става дума да досаждам на императора с тези проблеми, той си имаше достатъчно грижи с празната държавна хазна.
Притеснявах се не толкова от финансовите ни затруднения, колкото от личната ни ситуация. Ще рече човек, че бяхме донесли чумата от Флоренция. Всеки, който държеше на реномето си, се дистанцираше от неудачницата престолонаследница и от нейния съпруг французина. Дворът не беше неучтив или неуважителен — о, не, той просто гледаше през нас.
Не стига това, ами на 18 септември 1739 година бе сключен Белградският мир. Той подпечатваше окончателното поражение на Австрия и нейните тежки загуби в Турската война. Главната отговорност за загубената война се хвърляше върху Франц. Императорът бе приел и подписал унизителните условия на мира.
— Този позор ще ме убие — беше изплакал той мъката си пред императрицата. — Ако клетият принц Ойген бе доживял да види…
И без това склонен към меланхолия, сега баща ми се отдаде изцяло на мрачните си настроения. Дори голямата ми дъщеря, Мария Елизабет, не беше в състояние да го извади от унинието, а той я обичаше нежно. Когато го виждах да седи така умърлушен, започвах да си блъскам главата дали вината за това, че не раждах синове, все пак не беше моя. Вместо кокетната бенка сега носех на челото си невидимо клеймо, съобщаващо: „Негодна да роди синове". Страхувах се от момента на раждането — и излязох права.
В деня на света Хилдегард, 12 януари 1740 година, се роди нашата дъщеря Мария Каролина. Баща ми, императорът, възприе тази трета поред дъщеря като Божие наказание. Щом узнах пола на клетото мъниче, избухнах в сълзи на отчаяние.
Как да не плача за едно момиченце, чиято поява на бял свят бе съпътствана от такова разочарование? Никой освен императрицата, мами Фукс и мен не я приветства с добре дошла. Стори ми се, че усетих полъх на неодобрение дори от страна на Франц. Той не възрази, когато пожелах да я кръстя Мария Каролина — на моята скъпа мами Фукс. Всъщност учтивостта повеляваше да избера второто име на неговата майка, бившата херцогиня на Лотарингия. Франц не отвори дума по въпроса. Пореден знак за недоволството му? Не посмях да попитам.
Затова пък императорът не скри чувствата си.
— Няма да дочакам синове — изплака той в изблик на мрачно и кисело настроение, докато съзерцаваше третата си внучка. — За какво имам престолонаследница, след като тя не е способна да ражда момчета?