Какво можех да отговоря? Нима заслужавах презрението на виенчани и разочарованото отдръпване на моя съпруг? Нима бе редно да те отхвърлят и подлагат на дребнава критика, както им скимне, само защото си жена? Едновременно гузна и възмутена, прегърнах клетата си дъщеричка — искаше ми се изобщо да не напускам родилното легло.
Усърдната ми наставница мами Фукс обаче не допускаше да потъна в самосъжаление.
— Благодарете на Бог, че децата ви са здрави, Ваше Височество — енергично ме посъветва тя. — Всичко друго ще дойде от само себе си, включително синовете.
Странно, но нейната по майчински практична констатация ми донесе утеха. Отърсих се от следродилното вцепенение, започнах отново да участвам в живота и установих, че дворът е започнал да дебатира като обсебен какво ще се случи с римско-германската императорска корона. Повече от триста години тя бе седяла без прекъсване върху Хабсбургска глава. По-точно — върху мъжка Хабсбургска глава. Никой не се интересуваше, че бях достатъчно млада, за да родя още деца. И без това щяха да са само момичета.
Ала преди да изразя възмущението си от безмерната им глупост и наглост, се случи нещо толкова лошо, че всички династични въпроси отстъпиха на заден план. Тежко заболя най-голямата ми дъщеря, Мария Елизабет.
Тутакси престанах да се вълнувам дали в далечно бъдеще курфюрстът на Бавария иска бъде избран във Франкфурт за император вместо Франц и дали се обсъжда отказът на Австрия от императорската корона. За мен имаше значение само изгарящото в треска дете, чиито сили непрекъснато чезнеха въпреки всичко, което правехме за него. На 7 юли същата година Мария Елизабет издъхна. Бог ме наказа за сълзите, които пролях при раждането на здравата ми трета дъщеря, като прибра първородната ми.
Императорът бе обикнал от все сърце първата си внучка и сега беше потресен, но не намери утешителни думи за отчаяната й майка. В неговите очи смъртта на детето беше наказание, което Господ е изпратил на рода Хабсбург.
— Бог вече не е с мен и с моите хора — безрадостно заяви той и ме скастри да бъда по-набожна, когато дръзнах да му възразя. — Трябва да се предадем на волята на висшите сили като Йов, дъще моя. Помолете Го да ви даде сили, за да понесете несгодите, както подобава. Всички плащаме за греховете си.
Забранено бе да се противоречи на императора. Аз обаче не откривах върху съвестта ми да тегнат чак такива ужасни грехове, които биха оправдали смъртта на едно невинно дете. Упреквах се в известна доза суетност, някоя и друга принудителна лъжа и дребна алчност, но за тях не си струваше да се говори. Въпреки това потърсих изповедника си и прекарвах часове пред олтара, за да се моля за всички, близки до сърцето ми.
Потънала дълбоко в скръб и разкаяние, почти не забелязвах, че ожесточената кампания срещу Франц и мен бе достигнала своя критичен връх след раждането на Мария Каролина. Дворът беше отвикнал да се смее, а празненствата за рождения ден на императора на 1 октомври 1740 година се отличаваха по-скоро с помпозни тържествени богослужения и продължителни приеми, отколкото с инак обичайните весели забавления.
Мрачни предчувствия спохождаха баща ми. Когато папският нунций му предаде благопожеланията на Светия отец за рождения му ден, той със зловещ тон отвърна:
— Този поздрав ще бъде последният, който ми предавате, вече няма да се виждаме по такъв повод.
Дворът реагира на тези думи с уплаха.
— Императорът се разболя!
Франц донесе лошата новина в детската стая, където наглеждах Мария Каролина. Дойката й ме бе повикала, тъй като здравословното състояние на малката ми дъщеря даваше повод за загриженост. След смъртта на Мария Елизабет бях разпоредила най-строго да ми съобщават незабавно при появата на най-малкия признак за заболяване на някое от децата ми. Франц беше не по-малко блед от неспокойното момиченце в люлката.
Баща ми бе прекъснал преждевременно ежегодния лов в Халбтурн, в който, както обикновено, участваше цялото императорско семейство. Не се чувстваше добре. Аз се бях върнала със сестра ми в „Хофбург", за да бъда при децата си, но Франц беше предпочел да прави компания на императора в замъка „фаворита". Баща ми бе пожелал да лекува болежките си в любимото си обкръжение.
— Какво се случи? — угрижено попитах аз.
Франц се мъчеше да запази самообладание.
— За вечеря имаше манатарки и след като яде от тях, получи колики и на няколко пъти повърна.