— Обичайните му стомашни болки… — Всички знаехме колко чувствителен стомах има императорът.
— Този път е по-зле — унило възрази Франц. — Чувства се ужасно, лекарите му са безпомощни.
— Как тъй? — Все пак ставаше въпрос за най-добрите медици в империята.
— Говорят за отравяне с гъби, но не ми се вярва да е така. И другите гости ядоха от същото, а са напълно здрави.
— Да не би… — закърших ръце аз. Зададях ли въпроса, той щеше да се превърне в реалност, а не биваше.
Въпреки това Франц ме разбра и грижовно ме прегърна.
— Лекарите очакват най-лошото. Той ме изпрати да доведа семейството му. Иска да те види.
Каква среща само! Мъжът с разкривено лице, сива восъчна кожа и сгърчени ръце ми се стори сянка на меланхоличния, ала здрав баща, който едва преди седмица ме беше смъмрил, задето нарочно не уцелвах по време на лов. Беше ми противно да убивам животни, а той отлично знаеше, че умея да боравя по-добре с пушката, отколкото показваха жалките изстрели, които нарочно насочвах към дървета и поляни.
Въпреки всички предупреждения, шокът от вида му ме завари неподготвена. Олюлях се и се вкопчих в ръката на съпруга ми, за да не се препъна. Не беше нужно да ми се казва, че стоя пред умиращ. Часовете на императора бяха преброени и той го знаеше.
— Краят ми наближава, дъще моя — с огромно усилие изпъшка той. — Господа медиците напразно си блъскат главите над слабото ми тяло. Трябва да ми обещаеш нещо.
— Всичко, каквото пожелаете, татко — сподавено се заклех аз. Интимното „ти", което той използваше толкова рядко напоследък, придаваше допълнителна тежест на думите му.
— Бъди примерна жена на Франц и го дари със синове, чуваш ли? Твой дълг е най-после да родиш наследник.
— Този път сигурно ще е момче, татко — уверих го аз, макар това да беше по-скоро набожно желание, отколкото факт в четвъртия месец на новата ми бременност.
— Няма да го дочакам, Резерл…
Безсмислено беше да му противореча. Той направо се разпадаше пред очите ни.
Майка ми седя до леглото му през най-дългия и мъчителен период до последния му миг. Шест дни и шест нощи императрица Елизабет Кристина бдеше неотлъчно над своя съпруг, който почина сутринта на 20 октомври 1740 година, само двайсет дни след петдесет и петия си рожден ден. Отиде си храбро, благородно и достойно, спазвайки безмилостно етикета и дворцовия церемониал, който бе станал негова плът и кръв.
При последното миросване той с едва доловим глас протестира срещу двете осветени свещи, горящи край леглото му. На императора на Свещената Римска империя на германската нация, крал на Унгария и Бохемия, княз и херцог на много други страни, се полагаха четири осветени свещи. И при последния му дъх всичко трябваше да бъде точно както подобава. Това той дължеше не толкова на личността си, колкото на длъжността и властта, която тя олицетворяваше.
Constantercontinent orbem — „Дръж здраво световното царство", гласеше девизът на неговото управление. Приживе той правеше всичко, за да постави това царство на здрави основи. Дали усилията му щяха да са достатъчни, за да съхранят моето наследство след неговата тъй ранна и ненадейна смърт?
Ето ме и мен. Бременна в четвъртия месец. Вцепенена от мъка и скръб, изобщо не осъзнавах факта, че сега всички погледи са насочени към мен. Надеждите на цяла империя бяха възложени на една жена на 23 години, която очакваше четвъртото си дете и нямаше представа как се управлява световното царство.
Виена, 20 октомври 1740 — април 1741 година
„Човек никога не може да има достатъчно деца!"
— Цялата страна възлага надеждите си на вас, светлейша съпруго. Императорът е мъртъв. Вие сте неговата наследница, новата владетелка на империята.
Владетелка? Аз? Не бях ли преди всичко дъщеря, скърбяща за своя баща? Дълбоко опечалена съпруга, търсеща утеха?
— Но не толкова бързо — прошепнах, почти неспособна да говоря, и облегнах чело на широкото закрилническо рамо на Франц. — Още не мога да осъзная случилото се.
— Така е и с вашите поданици. Затова е важно да им дадете знак. Вие сте наследницата. Живото бъдеще на короната. Редно е най-напред да приемете Министерския съвет.
В гласа му се прокрадваше нова нотка на уважение, която ме тласкаше към действия повече, отколкото думите му.
Бях загубила не само баща си, но и своя император. Прагматическата санкция, за която той се бе борил така ожесточено и в името на която бе пожертвал толкова много, ме поставяше на неговото място. Трябваше да запазя самообладание, да надвия скръбта и да демонстрирам сила. Събитията не ми оставяха време да плача за човека, който ни бе напуснал. Ужасният 20 октомври 1740 година още не бе отминал.