— Страх ме е, Франсоа — признах беззвучно аз и вдигнах глава, търсейки погледа му.
— Аз съм до вас, Тереза — обеща той и обхвана с длани лицето ми. — Не сте сама с вашата скръб и с тежката си задача.
Въпреки това ме плашеше самата мисъл да се изправя пред мъжете, досега изпълнявали заповедите на покойния ми баща. Повечето бяха по-стари от императора. Дали нямаше да ми се смеят, ако дръзна да им заповядвам?
— Няма да се осмелят — отсече Франц. — Помнете, че на смъртното си легло императорът закле граф Щархемберг да бъде ваш съветник и помощник.
Той успя да ми вдъхне увереност и самочувствие, подкрепян от моята спокойна и разсъдлива „ая". Мами Фукс се погрижи и за външния ми вид, който трябваше да съответства както на новия ми ранг, така и на скръбта ми. Облечена в тържествено черно, с ненапудрена коса, покрита с черен воал, още същия ден се изправих пред имперския Министерски съвет в тронната зала на „Хофбург". Нарочно не бях прикрила лицето си с „намордника", както простонародно наричаха наличника — кърпата, носена от аристокрацията в знак на траур. Само черната дантела, спусната над челото ми, подчертаваше бледността, дължаща се не на оризовата пудра, а на искрената ми скръб.
„Мили Боже, та те са още по-стари, отколкото ги помнех!" Тази неуважителна мисъл ми хрумна най-напред, докато чаках под императорския балдахин и наблюдавах шестимата мъже, изразяващи ми своя респект. Министри, които не ме бяха забелязвали, сега превиваха схванатите си колене пред мен. Баща ми, току-що навършил петдесет и пет години, би могъл да изглежда като син на граф Томас Щарнхемберг, който въпреки осемдесетте си години председателстваше Дворцовата камара.
Вляво от него стоеше барон Йохан Кристоф фон Бартенщайн, държавен секретар и ръководител на имперската външна политика. Нисък мъж с тънки устни и изпъкнали очи, малко по-млад от президента на камарата, но с изражение, сякаш очаква в следващия миг всички гадости на света да се изсипят върху него. Нищо чудно, при положение че предвождаше опозицията, формирала се срещу Франц след женитбата ни. Сигурно подозираше, че не съм му простила начина, по който притискаше херцога да се откаже от Лотарингия.
За миг се зачудих какво впечатление правя на съветниците на баща ми. Какво виждаха пред себе си? На пръв поглед — една млада жена, висока, с руси коси и сиво-сини очи. Бледо лице, зачервени от плач очи и нервно вкопчени в диплите на полата ръце. Сигурно бяха забелязали, че талията над черните копринени поли бе пристегната по-хлабаво, отколкото повелява модата, заради очакваното дете.
А какво виждаха от втори поглед? Гордост? Решителност? Отчаяния опит на една неопитна жена да придаде на този момент величие и убедителност? Мъчех се чрез стойка, жестове и думи да се държа в съответствие с достойнството на току-що придобития си сан. Тези мъже очакваха първата изява на новата си господарка, а не сълзите на покрусената дъщеря. Сигурно вече се чудеха защо мълча толкова дълго.
Колебанието ми предизвика видимо безпокойство. Някои започнаха да пристъпват от крак на крак, първоначалната стеснителност прерасна в едва сдържано нетърпение. Постоянно стрелкаха с очи Франц. За всеобща изненада сега той вече не беше чужденецът, французинът, а един от тях. Мъж, пред когото биха предпочели да се кланят, отколкото пред една жена.
Франц ме беше посъветвал да формулирам речта си дипломатично, но защо да губя време с излишни баналности? Беше факт: след смъртта на баща си бях получила една империя с празна държавна хазна, с разбита войска и с повече врагове, отколкото бе здравословно за нея. Не биваше да се колебая нито за миг, ако исках да я съхраня и защитя. Нямах причини да пипам с кадифени ръкавици тези господа, допринесли за ситуацията, в която се намирахме.
Въпреки това за начало се въздържах да поискам оставките им, както повеляваше обичаят. Не желаех нови съветници и министри, трябваше най-напред да опозная старите.
— Империята има нужда от вас, господа — обобщих положението аз. — Моля ви да служите на мен и на моя съпруг, който ще управлява с мен, със същата вярност и преданост, които проявявахте към покойния ми баща.
Изненадаха се, че не предадох делата им в други ръце. Някои от тях може да ме смятаха за слабоволна, но колкото по-малко несигурност и объркване имаше през тези критични дни, толкова по-лесно щеше да ми бъде да се запозная с работата, която новата ми длъжност изискваше от мен.
Точно това бе пропуснал да направи баща ми. Дали защото до последно бе предполагал, че му остават още много години, за да го стори, или защото не бе очаквал, че властта действително ще премине в мои ръце — все едно. Височайшият пост ме овластяваше да вземам еднолични решения и това ме устройваше. Дължах отчет за делата си единствено на Бог и на собствената си съвест.