Най-напред укрепих позициите на моя съпруг. Назначих го за съуправител на моите владения и му прехвърлих правото на глас като курфюрст на Бохемия; писмено бе фиксирано, че този акт не накърнява нито установеното престолонаследие, нито Прагматическата санкция. Бях само на двайсет и три, но знаех стойността на писмените договорености, все едно дали се касаеше за съюзници, или за членове на семейството.
За моя изненада обаче не Франц, а държавният секретар Кристоф фон Бартенщайн се превърна в най-ефективния ми нов съветник. Той беше странен чешит, многословен и неизменно убеден в собствената си важност. Обичаше продължителните дебати и имаше склонност да натрапва идеите си. Обаче притежаваше забележителен ум и прокарваше енергично веднъж взетите решения, така че се примирих с недостатъците му. От самото начало той ме предупреждаваше да не вярвам на Фридрих Пруски, докато Франц, който ценеше високо младия монарх, ме съветваше точно обратното.
Благодарение на Бартенщайн австрийците, и на първо място виенчани, постепенно се отърсиха от първоначалното си недоверие към жена владетелка. Баронът ме подкрепи, когато през ноември издадох заповед да застрелят всичкия наличен дивеч в императорските ловни стопанства. От една страна, защото страдахме от най-лошата реколта от години насам и селяните гладуваха. От друга, защото дивечът нанасяше големи щети на малобройните полета, които все още даваха плод.
Франц не си намираше място от възмущение.
— Как можахте да сторите това на паметта на баща си, Тереза!
— Няма да бъде от полза за паметта на императора, ако поданиците му гладуват, а дивите прасета опустошават и последните ниви с цвекло — лаконично отвърнах аз.
— Там няма да може да се ловува години наред!
— Моля се на Бог това да остане единственият ни проблем — с огорчение отбелязах аз. Тъкмо от него бях очаквала по-голямо разбиране. — Освен това разпоредих да се отворят църковните и гражданските хамбари и да се продадат запасите на изгодни цени. А също и хлябът да се произвежда в по-голям размер.
Франц замълча. Доскоро нямаше да понеса това мълчание. Щях да го обсипвам с въпроси и ласкателства, да се опитвам да обърна мрачното му настроение в смях. В този ден обаче нямах време за това. Граф Перуза, пратеникът на баварския курфюрст, чакаше да му дам достъп до документите, обосноваващи женското престолонаследие. Между другото — до оригиналното завещание на император Фердинанд I. Не само баварецът, но и останалите чуждестранни посланици трябваше да се убедят лично в основателните ми претенции. Това целеше да укрепи Прагматическата санкция и да направи желаното впечатление във Франция и Испания.
На 22 ноември, когато отивах на тържествената литургия в катедралата „Свети Стефан", преди да приема в крепостта полагащата ми се по наследство тържествена клетва за вярност на родовете от Долна Австрия, аз вече държах здраво юздите на моето управление. Виенските улици ме поздравяваха. Очевидно народът оценяваше усилията ми с по-голямо въодушевление, отколкото собствените ми съветници и министри.
Може би за това допринасяше и фактът, че бидейки бременна в петия месец, изминах пътя до „Свети Стефан" в носилка, чиито стъклени стени даваха възможност да бъда оглеждана най-безцеремонно. По този начин виенчани се доближаваха до мен на няколко педи разстояние. Вероятно останаха с впечатлението, че няма да се откажа да раждам дете след дете, докато не се появи желаният престолонаследник.
Крачещият с елегантна походка до носилката ми Франц също вече не беше чужденец, а съпругът на тяхната ерцхерцогиня и кралица. Дали той забелязваше поврата в народните настроения? Усмихнах му се лъчезарно, забравяйки разногласията ни от последните дни. Усмивка, на която Франц не можеше да устои, просто трябваше да й отвърне. Щом видяха тази демонстрация на съпружеска привързаност, зяпачите нададоха още по-гръмки възгласи.
Все по-рядко зад гърба ми шушукаха по адрес на французина, който бил кацнал в готовото гнездо на наследницата. Сега господата с почетните длъжности и с перуките така ни се подмилкваха на дворцовата трапеза, че на човек можеше да му се завие свят. Цяла вечност изминаваше, докато сребърната купа с вода за измиване на ръцете най-сетне стигне до мен, докато всеки направи полагаемия реверанс и докато получа ветрилото и ръкавиците си — и това всеки ден. Какво пилеене на време! Какво ли ще стане, ако отрежа изведнъж прашните плитки на церемониала?