Безочливото му писмо ме разгневи така, че придворният лекар се уплаши за здравето на детето в утробата ми. Ходих да се изповядвам и произнесох безброй молитви, за да изкупя всички лоши думи, които бях изрекла по адрес на прусака както публично, така и в тесен кръг. Как смееше Фридрих да ме обижда така?
Каква ирония! Затова значи покойният ми баща беше спасил младия пруски принц от яростта на собствения му баща, когато последният искаше да го осъди на смърт за неподчинение и дезертьорство. В крайна сметка покойният Войнишки крал се оказа прав. Твърдяха, че след спасяването на кронпринца заявил: „Австрийският двор тепърва ще види каква змия е отглеждал в пазвата си."
Толкова бях разгневена, че накарах Франц да отпрати пруския държавен съветник граф Густав Адолф Готер, който ни бе донесъл тези смешни предложения през декември.
— И да не се държите прекалено учтиво, mon vieux — предупредих го аз, защото знаех, че в сърцето си Франц дори се възхищава от смелостта на прусака. За по-сигурно останах зад открехнатата врата на малкия вестибюл, за да подслушвам разговора.
— Върнете се при господаря си и му предайте следното: Ние предпочитаме да загинем, отколкото да преговаряме с него, докато в Силезия присъства дори един негов войник — съобщи Франц категоричния ми отказ.
— Граф Готер реагира според очакванията — опита се да напомни на Франц за приятелството, свързващо го с пруския крал.
— Нима ще се скарате заради една дреболия?
— Вие наричате Силезия „дреболия"? — извика Франц толкова възмутено, както и аз не бих могла. — Кралят иска да разшири владенията си за наша сметка.
Графът не се отказваше.
— Нито австрийската династия, нито Прусия ще забогатеят от това. Всичко може да се обърне към добро, ако…
На това място се принудих да се намеся. Франц обичаше компромисите; и без да виждам лицето му, знаех, че подобни твърдения щяха да го накарат да се замисли.
Съкратих тирадите на прусака, като връхлетях в стаята и напомних на съпруга си, че е време за вечеря.
Не му оставаше друго, освен да зареже графа и да ме последва. Съпругът ми обаче изтълкува като лична обида този жест, замислен като унижение на прусака.
— Как изглеждам в очите на другите, след като ме командваш да вървя на вечеря, сякаш съм някой ученик, Резерл — упрекна ме той на четири очи, прибягвайки до неподражаемия си виенски изговор с френски акцент. — Може би щяхме да намерим дипломатическо решение, задоволително за всички.
— Глупости — отвърнах по-рязко, отколкото възнамерявах, защото наивната му вяра в добротата на нашия пруски враг ме вбесяваше. — Вероломното завземане на Силезия трябва да бъде анулирано, а не разкрасявано със средствата на дипломацията.
— Допускаш грешка, Тереза.
Аз обаче не мислех така. Убеждението ми се потвърди, когато узнах, че още на 6 ноември Фридрих излязъл с декларация, съгласно която „Силезия е онази част от цялото императорско наследство, за която Ние имаме най-голямо право да претендираме и която най-добре подхожда на Бранденбургската династия. Справедливостта изисква да защитим правата си и да се възползваме от смъртта на императора, за да завземем тази страна".
Въпреки това Франц упорито съветваше Министерския съвет да обмисли предложението на Берлин.
— Чрез този пазарлък бихме могли да си осигурим подкрепата на Прусия, когато ни се наложи да защитаваме Австрия — обясни мотивите си той. — Познавам Фридрих. Опасявам се от най-лошото, ако се забъркаме във война срещу него. Възможно е накрая той да се окаже по-силният. Армията му е в отлично състояние. Лично се убедих в това при посещението ми в Берлин.
— На прусака не може да се има капчица доверие — категорично отхвърлих аз всякакви дипломатически стъпки. — Един крал, който не се придържа нито към имперското, нито към международното право или към военните закони, няма да зачете каквито и да било договорености.
— Освен това трябва да се има предвид, че отстъпването на Силезия би означавало да отпадне една толкова важна опора на империята, че ще бъде застрашена стабилността й изобщо — барон фон Бартенщайн за пореден път застана на моя страна, физиономията на Франц замръзна. Помъчих се да обоснова решението си.
— Не възнамерявам да позволя разпокъсването на империята под моето управление — заявих подчертано спокойно аз. — Честта и съвестта ме задължават да не допускам нито директни, нито индиректни нарушения на Прагматическата санкция.