— В такъв случай моята светлейша съпруга вкарва Австрия във война — с пресипнал глас предупреди Франц.
— Ролята на миротворец ви прави ви чест, Франсоа — избухнах аз. — Обаче задачата да предпазя империята от несправедливо насилие е моя.
Може би прекалено наблегнах на моя. Франц сведе безмълвно глава и замълча. Тогава не ми правеше впечатление, че от известно време разговорите ни често приключваха по този начин. Бях твърде млада, твърде обсебена от мисията си, за да усетя, че излагам на опасност брака си.
Готовността ми да отговоря на „несправедливото насилие" на прусаците със „справедливо контранасилие" обаче беше по-лесно да се формулира като заповед, отколкото да се претвори в дела. След поражението в Турската война изтощената и дезорганизирана императорска армия се беше стопила до две трети от номиналния си размер. Наличните полкове и командващите ги офицери бяха разхвърляни из империята между Седмоградско и Нидерландия, между Силезия и Северна Италия. Председателят на моя Военен съвет, граф Йохан Харах, беше на осемдесет години, а във военната каса нямаше нито грош.
Цяло чудо беше, че успях да намеря 16 000 войници, които да изпратя в Силезия. Фелдмаршал граф Найперг, когото назначих за командващ армията по съвет на Франц, въпреки че беше вече седемдесетгодишен, ме уверяваше, че тези бойци ще бъдат достатъчни, за да се справят с неопитните прусаци, които никога не се бяха сражавали на истинско бойно поле. Много ми се искаше да му вярвам. Франц, сред чиито възпитатели преди много години е бил Найперг, ценеше възрастния господин, затова предполагах, че въпреки годините си той ще се справи със задачата, която му възложих. За жалост познанията ми за воденето на война бяха толкова малки, колкото и за управлението.
Заедно със стария фелдмаршал цяла Виена се присмиваше на берлинските войничета, които бе рекрутирал и обучил бащата на сегашния крал. Те водеха войните си на учебния плац и нито веднъж досега не бяха вдигали оръжие срещу реален враг. Като че ли бяха просто играчка на стария крал, която синът му сега искаше да изпробва.
— Прусаците са мудни в стрелбата — твърдяха и останалите ми съветници. Пак те ме успокояваха, след като случайно узнах, че след Турската война баща ми беше осъдил на затвор Найперг „заради безрезултатност". Франц бе пропуснал да ми спомене за това. Потиснах съмненията си и реших да дам шанс на графа. Не толкова заради него, колкото заради съпруга ми, който не би проявил разбиране, ако бях анулирала това назначение.
Лъжех се обаче, ако очаквах благодарност от Франц. Той се въздържаше да изразява мнението си, откакто отхвърлих така рязко съвета му да сключа мир с Прусия. Съобщаваше ми какво мисли само когато изрично го помолех. Ядосана от толкова чувствителност, не направих опит да променя това положение.
Безочливите писма от Бавария, чийто курфюрст все още отказваше да ме признае за наследница, бяха само един от множеството удари на съдбата, помрачаващи дните ми. Освен заплахата от глад, която първите ми мерки още не бяха обуздали, имаше изобилие от задачи, очакващи да се справя с тях. Четенето на преписки и документи отнемаше толкова време, че търсех начин да го съчетая с други дейности.
Началникът на моя кабинет, барон Игнац фон Кох, ме наведе на правилната идея, когато ми четеше най-новите съобщения от Силезия, докато хапвах набързо.
— Трябва ми лична секретарка — съобщих на мами Фукс, която управляваше домакинството ми.
— Ами баронът?
— Вижте, мами Фукс, той ми беше спуснат от министрите и винаги ще застъпва мнението на тези стари господа. Нужна ми е жена. Абсолютно достойна за доверие, разсъдлива, образована, трудолюбива млада жена, която да владее немски, италиански, френски и латински.
Скоро се появи „Фрицката" — Елизабет фон Фриц, дъщеря на дама от гвардията на моята майка, императрицата. Една година по-млада от мен, тя беше перфектната лична секретарка и приятелка, за каквато би могла да мечтае всяка владетелка. Когато научихме, че министрите ми са склонни да украсяват настроенията на обикновените хора от улицата, тя дори се изяви като моя шпионка. Преоблечена в прости дрехи, се разхождаше по градските улици и проучваше тежненията на поданиците ми. Приключение, което би хвърлило в ужас придворните. Една дама навън, сама! Пеша! Какво нарушение на изисканите нрави!
Освен всичко останало Фрицката имаше извънредно приятен глас. Четеше ми актуалните доклади, депеши, писма и държавни документи дори докато се приготвях за лягане. И не се мръщеше като господин секретаря Кох, когато се появяваше някоя от бавачките със съобщения от детската стая. Знаеше, че за мен дъщерите ми са също толкова важни, колкото унгарските или френските дела.