В центъра на тревогите ми беше най-малката, Мария Каролина. Момиченцето, чието раждане бе такова разочарование за всички, гаснеше тихо. Когато на 25 януари 1741 година ме извикаха от съвещание да отида в детската стая, очаквах най-лошото — с основание. Мария Каролина живя само година и тринайсет дни.
— Сега ни остава само Мариана — отчаяно плачех аз. — В какво сме се провинили, та Бог ни наказва така?
— Бог я избави от мъките й, Резерл — утешаваше ме Франц. — Каролина беше хилаво дете още от първия ден. Да бъдем благодарни, че вече няма да страда.
Едно е да го съзнаваш, друго е да го приемеш. Скръбта ми беше безмерна. Сърцето ми се късаше, когато влизах в детската стая. Сега там живееше само най-дребната, най-тихата и най-малко чаровната от трите ми дъщери — Мариана.
— Забравяш, че чакаш нашия син — напомни ми Франц и избърса с показалец сълзите от бузата ми. — Не се изтощавай, скъпа. Трябва да мислиш и за него.
Откъде беше толкова сигурен, че този път носех син в утробата си? Макар да изпитвах съмнения, не пропусках да се моля на всички светци най-после да ме дарят с желания престолонаследник. Предпочитах да се обръщам към свети Йосиф, съпровождал нашия Спасител през младежките му години. Набожният дърводелец и баща беше правилният адресат на подобни горещи молби, когато ми оставаше време за тях между всичките конференции, аудиенции, съвещания и решения, изпълващи дните ми.
Работата ме изтощаваше, но и разсейваше. В кратките мигове на почивка ме връхлиташе въпросът дали до раждането на това дете изобщо ще има град в моята империя, където да го родя без опасност за живота му. Войната в Силезия със светкавична бързина се бе разраснала като пожар, застрашаващ цялата ми империя.
— Дайте на съпруга си повече свобода при вземането на решения, нали е съуправител, Тереза — посъветва ме вдовстващата императрица Елизабет Кристина, събрала сили да ме утеши въпреки дълбокия си траур. — На първо място вие сте майката на бъдещия император. Изпълнете женската задача и му поверете мъжката.
Взех присърце думите на майка си и възложих на Франц главното командване на силезийската армия. За Найперг остана длъжността началник на генералния щаб. Надявах се, че заедно ще проявят достатъчно военен опит, за да запазят за нас Силезия. Страната разполагаше с богати подземни богатства и плодородни чифлици, освен това произвеждаше фин лен, който се изнасяше в много страни и носеше печалби.
Благодарение на имперската управа на провинцията досега по-голямата част от тези приходи се стичаха към Виена. Ако занапред се пренасочеха към Берлин, щяхме да фалираме. Липсваше ми не само престолонаследник, но и чудо.
Дванайсетият ден на март 1741 година премина в тринайсетия, а родилните болки ме връхлитаха на все по-кратки интервали. Това беше четвъртото ми раждане, така че вече се бях научила да игнорирам ревностната суматоха на лекари, акушерки и камериерки. Никой от тях не можеше да свърши моята работа, единствена аз бях в състояние да помогна на новия живот да се появи на бял свят.
Този път обаче с дете щеше да се сдобие една управляваща владетелка, а не някаква лишена от влияние наследница. Щом стана категорично ясно, че раждането предстои в близките часове, „Хофбург" се превърна в светилище. Всички дами и господа от двора, всички чиновници и сановници, накипрени в празнични тоалети, цяла нощ чакаха спасителната новина. Дори майка ми, която почти не можеше да се движи на съсипаните си от водянката нозе, седеше с дамите си в Огледалната зала. Предполагах, че си убива времето с пасианси и ще вдигне поглед едва когато свидетелите бъдат повикани в родилната стая. Съгласно дворцовия церемониал съпругите на двама от водещите придворни трябваше да потвърдят законността на раждането.
За последен път се напънах, пъшкайки, стиснала здраво дръжките на родилния стол, и усетих как новороденото напусна тялото ми — в три часа сутринта то се плъзна в очакващите го ръце на акушерката. Несъмнено беше живо, ако се съди по гръмкия рев, с който изрази протест срещу появата си на бял свят. Не смеех да погледна нито свидетелите, нито детето. Изтощена до краен предел, затворих очи и се оставих на съдбата.
Жалното хленчене звучеше все по-силно, особено след като всички гласове рязко замлъкнаха. Лош знак? Пак ли се бях провалила? В този момент чух мелодичния, преливащ от възторг глас на скъпата ми мами Фукс.