— Моля ви всеки път да ми казвате къде бъркам — искрено помолих аз граф Тарука. — Изследвайте недостатъците на моя характер и ми ги съобщавайте открито. Това е крайно необходимо за един царстващ монарх, защото повечето хора около него от уважение се въздържат от критики.
Граф Емануел Телиш да Силва-Тарука ме стрелна изпитателно с поглед изпод тънките си вежди и разкриви устни в намек за усмивка. Личеше му, че е от португалски произход. На младини беше служил при принц Ойген, а аз току-що го бях назначила за председател на Нидерландския съвет, което осигуряваше хубавичка заплата на него и личните му услуги — на мен.
Строго погледнато, той, разбира се, не беше длъжен да се грижи за делата в Брюксел. Под прикритието на официалната си длъжност графът трябваше да бъде моят политически ментор, моят „светски изповедник". Имах спешна нужда от ментор, който да ме научи на политическите извъртания и дипломатическите тънкости, които задължително влизат в инструментариума на политиката. Сигурна бях, че ми липсват знания в много области, затова помолих най-умните мъже да ме подкрепят.
Графът беше прехвърлил четирийсетте и притежаваше вроден авторитет, така че аз с лекота приемах наставленията му относно реда, начина на работа, дисциплината и точността при воденето на управленските дела. Той не накърняваше нито личното, нито длъжностното ми достойнство, неизменно беше делови и прецизен — същинска благодат сред една армия от чиновници, които си пречеха един другиму още щом отвореха уста.
Дон Силва-Тарука ме научи да използвам скъпоценното си време по най-добрия начин. Изготви ми дневно разписание, което разпределяше точно работата ми и вземаше под внимание интересите ми, включително децата. Първоначално списъкът ми се стори много строг.
„В делнични дни: ставане в пет и половина, обличане. Присъствие на сутрешната литургия и четене на духовни текстове до седем и половина; следва съвещание със секретарите на кабинета до девет часа. От девет до дванайсет часа аудиенции с министрите, в дванайсет часа виждане с деца, жени и други. В един обяд, до три часа разговори или почивка. В три четене и служба, от четири до шест часа съвещания, аудиенции, писмена работа. В шест молитви, до девет отново писане, разговори, разходки, развлекателни четения и лични дела. В неделя аудиенции от пет следобед до десет вечерта."
Само след няколко дни обаче осъзнах колко полезно беше това строго разпределение на времето. Нямаше ден, в който да не разговарях с децата, с майка си и с Франц. Научих се да ценя и тихите часове на литургия и молитви. Те ми помагаха да събера мислите си, даваха ми възможност не само да бъда на чисто с моя Господ Бог, но и да обмисля на спокойствие един или друг проблем и да намеря решение, съобразено с вижданията на християнския морал, който светата Католическа църква налага и на своите крале.
Франц се подсмихна, когато видя за първи път дневния ми план. После започна да се въси, задето се придържах строго към него, и накрая заяви, че било прекалено да се нагърбвам сама с толкова задължения.
Колкото и да е странно, брат му Карл проявяваше по-голямо разбиране към новопридобитата ми акуратност. Деверът ми беше изключителен познавач на човешкия характер и притежаваше опасния понякога талант да охарактеризира друг човек само с няколко изречения. Изказванията му невинаги бяха ласкателни, но в повечето случаи попадаха точно в целта. Той изпробва саркастичния си език дори върху собствения си брат.
— Господин великият херцог не обича да се труди — прямо заяви той. — Много е нерешителен, за дребните неща дори повече, отколкото за големите. Не обича да се напряга много-много, камо ли пък когато това не го облагодетелства лично.
Може би именно тези злостни и дръзки забележки бяха причината, че майка ни продължаваше да се съпротивлява бурно на женитбата на Мария Ана с по-младия лотарингец. Сестра ми опитваше какво ли не, за да промени мнението й, но вдовстващата императрица продължаваше твърдо да отказва. Наясно бях, че Мария Ана вече концентрира всичките си надежди върху мен. Като управляваща владетелка на империята аз можех да заповядам осъществяването на този брак и майка ми беше длъжна да го приеме. В момента обаче имах по-важни дела за решаване.
Макар да бях успяла да убедя населението на Виена в необходимостта от реставриране на укрепленията и приемане на военната повинност, всички бяха наясно, че това беше само капка вода върху горещия камък. Един решителен нападател можеше да превземе Виена без големи проблеми. Положението ни беше толкова безнадеждно, че кардинал Фльори, военният министър на френския крал Луи XV, можеше безнаказано да твърди: „Вече няма Хабсбурги!".