В началото на лятото се изпълни това, от което се опасяваше Франц през април. Прусаците неудържимо напредваха към Бохемия и Моравия. Обща армия от французи и баварци нахлу в Горна Австрия, испански войници окупираха нашите италиански владения. Какво можех да сторя, освен да се моля?
Междувременно Мария Ана преминаваше през този тежък период със затворени очи и все повече ми досаждаше с настойчивите си молби.
— Ти какво очакваш? — попитах я раздразнено, когато смути и малкото скъпоценни минути, които прекарвах с моя малък принц и сестра му в детската стая. — Да изпратя мама в манастира при леля Вилхелмина, та да не ти се налага повече да я слушаш?
— Не, не, що за глупости говориш.
— Ти говориш глупости, мила моя.
— Променила си се. — Мария Ана направи обидена физиономия. — Все бързаш. Човек не може да разговаря с теб, ако не е министър.
Какво пък беше това, мили Боже? Оплакване? Точно сега, преди официалната вечеря, която нарочно давахме, за да покажем, че дворецът по никой начин не се чувства обезпокоен или застрашен. Ала малката ми сестра изглеждаше толкова нещастна, че я прегърнах напук на всякакъв разум.
— Само си въобразяваш — с обич я смъмрих аз. — Аз съм си същата и винаги ще бъда до теб.
— Вече не си предишната Резерл. Сега си Мария Терезия, нашата владетелка — възрази Мария Ана и неочаквано се освободи рязко от прегръдката ми. — Именно затова можеш да разпоредиш да се омъжа за Карл. Защо просто не го направиш? Вече няма защо да се страхуваш от мама. Само трябва да заповядаш.
— Света Богородице — обърнах се към небето да ме дари с търпение, защото беше на свършване. — Как можеш да мислиш за женитба, когато е възможно след няколко дни дори да нямаш покрив над главата, за да свиеш семейно гнездо? Прусаците са пред Виена!
Това беше преувеличено и аз съжалих за темпераментния си изблик, щом видях изпълнените с ужас очи на Мария Ана.
— Нима положението ни е толкова лошо?
— Достатъчно лошо, за да се молиш за нас, сестричке — въздъхнах угнетено. — А сега да отидем на вечерята.
— Ами Карл? — непреклонно натърти тя на любимото си желание.
— И той ще дойде на вечеря — направих се, че не я разбирам аз.
Тя извърна очи и инатливо прехапа долната си устна. Лотарингските братя излъчваха пагубен, отровен чар, а дъщерите от рода Хабсбург бяха безпомощни в ръцете им. Мария Ана не подозираше колко добре я разбирах. Но за разлика от нея вече бях наясно, че и лотарингските братя си имат недостатъци. Не беше ли редно да предпазя наивната си сестра, да й попреча да се опари? На излизане от детската стая усещах как разочарованият й поглед пронизва гърба ми.
Не ме последва, както установих с облекчение, макар мъничко да ме беше срам. Току-що научавах още един урок, който баща ми бе скрил от мен. Браковете във владетелските родове се подчиняваха на политически правила, които влюбените не бяха в състояние да проумеят.
Най-голямо неразбиране срещах именно в най-тесния си семеен кръг. Искаше им се да ме изтласкат в традиционната роля на монархическа съпруга. Плашеха се от моята независимост. Нито искаха да знаят, че съм способна на нещо повече, нито да проумеят, че женската ми чест е заложена на карта — просто нямаха доверие, че ще се справя със задълженията, произтичащи от бащиното ми наследство.
Раздразнена от липсата на подкрепа сред семейството ми, често губех търпение и спрямо моите съветници. Макар да не го казваха на глас, те витиевато се питаха какво ще стане с тях и с империята, ако юздите продължават да са в ръцете на жена. Според тях усилията ми били напразни.
— Що за приумици, господа? — възмутено се троснах на високопоставената групичка. — Какви са тези физиономии? Нима искате да обезкуражите още повече своята владетелка, вместо да й помагате и да я съветвате?
Сред всеобщото мърморене за пореден път се извиси гласът на барон Фон Бартенщайн.
— Няма нищо за съветване, Ваше Величество. Това, което ни липсва, е силна ръка. Армия, която да се бори за нашите интереси. Но армиите не никнат от земята, нито падат от небето.
— Сигурно е така. — Огледах ги един по един и тайно въздъхнах при вида на този отбор от уморени старци. Жалко, че използват главите си само за да закрепят на тях перуките, помислих си аз.
— Търсите в погрешната посока, господин фон Бартенщайн. Погледнете на изток, господа.
— Унгария? — Бартенщайн веднага разбра какво имам предвид, но свъси чело, сякаш е открил сред документите си някое особено отвратително насекомо. — Искате да призовете маджарите на оръжие?