Днес се питам как си се справял с тази мисъл, топ vieux. Тогава просто изтласках мрачните мисли на заден план. Току-що бях открила вкуса на втората си любов, която ме пленяваше почти колкото любовта ми към теб: моята любов към властта.
Пресбург представляваше море от червено-бяло-зелени знамена, флагчета и униформи. По фасадите и издадените покриви на градските къщи се виеха гирлянди от зеленина, червени и бели цветя, всички камбани биеха, а от древната крепост непрекъснато гърмяха салюти. Откритата ми каляска си пробиваше бавно път през ликуващите човешки маси, а аз махах усмихнато на тълпата.
Франц яздеше до мен и определено изглеждаше много напет в своята униформа. Дали под всичките слоеве от златни гайтани, дантели и ленено платно и на него му беше така горещо, както на мен в обточената ми с кожички унгарска национална носия? Юнското слънце печеше безмилостно над нас, усещах пот по тила си, ала продължавах да махам неуморно.
Унгарците имаха слабост към помпозните сцени, а аз не бях пестила средства и усилия, за да се съобразя с това. Корабът, който по Дунава ни доведе до Хайнбург, беше украсен в цветовете на унгарската държава, а екипажът носеше еднакви дрехи в червено, бяло и зелено.
Първата депутация на маджарите ми поднесе своите уважения в замъка „Волфстал", близо до унгарската граница. Следваше официалното посрещане, за което бе изградена великолепна шатра на брега на Дунава. Представителите на църквата, на висшата аристокрация и на унгарския Ландтаг се надпреварваха да блеснат, кой от кой с по-великолепни одежди. Добре че граф Палфи ме бе подготвил за демонстрацията на унгарско мъжкарство. Тези господа се различаваха рязко от елегантните виенски придворни и от обаятелните лотарингци. Бяха властни, диви, почти безочливи, но пък толкова красиви на вид, че трудно можеше да им се разсърдиш.
— Какво прекрасно посрещане — сияех аз, когато най-сетне пристигнахме пред двореца в Пресбург. — Унгарците ни харесват, нямаш ли и ти това чувство, Франсоа?
— Кой не би ви харесал, светлейша съпруго — отвърна той, перфектно спазвайки етикета, ала с такова очарователно намигване на красивите си очи, че ме накара да се засмея. Колкото и привлекателни да бяха унгарските ездачи, сърцето ми принадлежеше на него.
За съжаление и в Пресбург беше валиден същият церемониал като във Виена. Франц нямаше право да стои до мен, докато произнасях официалната реч на латински език. Уверих присъстващите, че искам да бъда не само владетелка, но и майка на техния народ. Намерението ми беше сериозно, макар мнозина да го смятаха за политическо пустословие.
Уверенията ми в добра воля обаче не бяха достатъчни на унгарските големци. В хода на упорит преговорен маратон те ме принудиха да платя за подкрепата им с редица привилегии. Искаха не само потвърждение на старите си изключителни права, но и да спечелят нови. Трябваше да се съглася, макар тайно да скърцах със зъби. Виена не беше в положение да отхвърля исканията им.
Така например дадох уверения на унгарците, че и занапред поземлената собственост на аристокрацията им ще бъде необлагаема, гарантирах им правото да избират паладин — вицекрал, от редиците на своя Ландтаг, и още някои неща. Не желаеха да чуят за Франц като съуправляващ, той не играеше роля в техните планове. Официално обосноваха изключването му от управлението, като се позоваха на конституцията си. Унгария се управляваше от коронован крал. Кралицата съществуваше само като съпруга на управляващия крал. Тъй като предстоеше да бъда коронясана за крал с титлата „Господарката, нашият крал", място за принц-регент нямаше.
Франц реагира с упорито мълчание, без да показва дали ме упреква тайно, или не. Така или иначе, аз получих тъй важната клетва за вярност от унгарците. Съгласно нея те посвещаваха живота и кръвта си на своя крал — „vitara et sanguinem pro rege nostro".
Франц и невръстната ми дъщеря Мариана бяха допуснати да участват само като гости в тържествената коронационна церемония на 25 юни 1741 година в катедралата „Свети Мартин" в Пресбург. Мисълта, че са изключени, ме потискаше. Въпреки това бях поразена от значението на този свещен момент. Изживях миг на особена възвишеност, когато короната бе положена на главата ми. Произнесох коронационната клетва върху Светото Евангелие пред папския наместник в Унгария, граф Имре Естерхази.
После тежката коронационна мантия на свети Стефан затисна раменете ми. Кралският меч потъна в диплите й, след като направих кръст с него. Усещах не само тежестта на оръжието и на кралските отличителни знаци, но и духовната мощ на свещените клетви. Пред Бог и човеците се заклех тържествено да изпълнявам дълга си като „Свято Апостолическо Величество" неотклонно, с неизменна справедливост и християнска доброта.