— Това е невъзможно, Тереза.
— Нима се съмнявате в способността ми да напиша писмо? — кипнах аз, давайки воля на гибелния си темперамент, който бавачката ми от години се опитваше да обуздае.
— В никакъв случай, Ваше Императорско Височество — любезно отвърна той. — Дворцовият етикет обаче не позволява една ерцхерцогиня от династията на Хабсбургите да пише на мъж, който нито й е годеник, нито близък родственик, и двамата сме наясно по този въпрос. Не бива да си правим илюзии.
Прехапах долната си устна и свъсих чело. Той беше прав. Баща ми, императорът, държеше много на точното спазване на правилата на испанския дворцов етикет в официалното общуване помежду ни. Неслучайно бе зачислил към Франц Стефан трима мъже — граф Кобенцъл, барон Пфючнер и апелативния съветник Лангер, които през последните пет години имаха грижа възпитанието и държането му да съответстват на правилата на императорския двор.
Подадох се леко от нашето укритие, за да огледам обстановката. Очаквах всеки момент да видя графиня Фукс, която от година изпълняваше длъжността на моя „ая", както в двореца наричаха гувернантките. Така я бях обикнала, че й виках „мами" и й доверявах повечето тайни на моя дванайсетгодишен живот. До днес не я бях лъгала. Вероятно ми оставаха броени мигове да разговарям необезпокоявана с Франц Стефан.
— Сигурно са ви известни плановете, дето се кроят относно принц Максимилиан Йозеф Баварски и моя милост — разпалено изтърсих аз, неспособна да удържа тревогата си.
Новият херцог на Лотарингия направи един от онези типично френски жестове, които толкова харесвах: комбинация от свиване на рамене, гримаса и намек за уважителен реверанс.
— Ваше Императорско Височество, вие сте невеста, която би прилягала на всеки владетелски двор в Европа — с подчертана сдържаност отвърна той. — Тези красиви къдрици са сякаш създадени за корона.
— Що за глупости говорите — бурно възразих аз. — Никога не бих… не мога… не искам никога да… — Кой знае защо, не бях в състояние просто да формулирам учтивата си благодарност за току-що направения ми красив комплимент. Изведнъж със закъснение проумях смисъла на продължителното вмесване и пудрене на косата. В крайна сметка едва промълвих: — Ще се върнете ли?
— Ако вие го желаете, Тереза.
— Повече, отколкото бих могла да изразя с думи — прошепнах аз. Страните ми горяха, сърцето ми препускаше. — Ще чакам и няма да позволя на никого да заеме вашето място. Ще отговарям и на писмата ви, ако ми изпращате такива.
Не посмях да кажа повече. Пък и не бях в състояние — в главата ми цареше пълен хаос.
— Не знам как би могло да стане — въздъхна той.
— Много е просто — решението ми хрумна изведнъж. — Вие адресирайте писмата си до графиня Фукс, аз пък ще й давам моите, за да ги придвижи по-нататък. Знам, че ще го направи заради нас.
Ако ли пък се противи, ще я обработвам, докато отстъпи. Никой член на семейството и изобщо никой в двореца не можеше да се мери с моето упорство, след като твърдо съм си наумила нещо.
Погледите ни се преплетоха. Виждали се бяхме хиляди пъти, бяхме се смели, приказвали и пели заедно, бяхме танцували и ходили на лов — ала в този момент всичко изглеждаше съвсем различно. Ново. Непознато и в същото време така прекрасно, че имах чувството, сякаш всеки миг ще избухна в сълзи.
— Трябва да ми пишете, обещайте — настоях аз.
— Как е възможно човек на дванайсет години вече да е толкова своенравен и упорит? — прошепна той и се усмихна с прекрасната си усмивка.
— Такива са императорските щерки — дръзко отвърнах аз. — Всички са длъжни да ги слушат. Дайте ми думата си, Ваше Кралско Височество!
Новата титла се полагаше на херцога на Лотарингия, както на мен се полагаше реверансът, с който той приклекна пред мен.
— Ваш покорен слуга завинаги, Ваше Императорско Височество.
Забравих за миг тревогите си и се изкикотих, очарована от жеста му. Бях на дванайсет и за първи път ясно осъзнавах до каква степен чувствата ми към теб, скъпи Франц, се различаваха от любовта ми към моите родители, към сестра ми или приятелките ми. Те бяха нещо повече. По-големи. По-важни. Съкровище, което исках да притежавам и пазя цял живот.
— Аз обаче не желая да се омъжвам за никакъв баварец, камо ли за някой от Бурбоните — тръснах аз пред моята гувернантка, която укори поредния ми изблик на инат с кротко поклащане на главата.
— Това не е въпрос на желание, Тереза, то е въпрос на политическа необходимост — меко ме порица тя. — Когато му дойде времето, вашият баща, императорът, ще реши кой е подходящият съпруг за вас. Днес ще е по-добре да започнете с латинския превод, който ви е дал за домашно господин придворният библиотекар Шпанагел. В крайна сметка латинският е официален език в Унгария и членовете на императорското семейство трябва да го владеят отлично.