— Голяма беда, наистина — признах на четири очи пред Франц, след като бе подписан предварителният Вроцлавски мир от 11 юни 1742 година.
— Гледайте предимствата, Тереза — утеши ме той. — С подписа си Фридрих удостоверява, че няма да подкрепя нито новия император Карл Албрехт, нито французите, ако тръгнат срещу нас. Изпокарал се е със саксонците, а англичаните очакват от него този път да спази дадената дума. Като цяло се измъкнахме нелошо от ситуацията.
— А кой ще ни компенсира за силезийските загуби? — възпротивих се на оптимизма му аз.
— Не забравяйте, че с този подпис Прусия поема и силезийския ипотечен дълг, който така ни тежеше. Нека Фридрих да се чуди откъде да вземе над един милион гулдена, за да плати на напористите нидерландски и английски кредитори.
— Парите не са всичко — въздъхнах аз. — Боя се, че никога няма да мога да погледна в очите който и да било силезиец. Предадох ги и ги продадох.
— Никога не подценявайте силата на парите — настоятелно ме предупреди Франц. — Вижте какво става в Прага. Карл Албрехт е оставил града в ръцете на френските си съюзници и сега те правят всичко възможно да бъдат намразени. Реквизират, каквото им се харесва, постоянно въвеждат нови данъци и всячески тормозят населението. Не след дълго непостоянната бохемска аристокрация ще закопнее за австрийските господари. Бръкнат ли ти в кесията с парите, ставаш по католик от папата. Скоро Прага отново ще бъде наша.
— Дай Боже да сте прав, mon vieux — отвърнах аз, без да храня особени надежди.
Все пак отзвукът на мирния договор с Берлин стигна и до Версай. Кардинал Фльори, който досега не спираше да ме засипва с подигравки, помоли за преговори. Французите бяха разбрали, че не са в състояние да удържат позициите си в Бохемия. В същото време им бяха нужни все повече и повече войници в колониалните райони, където интересите им бяха застрашени от Англия. Въпреки глупавите забележки на кардинала аз пледирах за мир, ала не успях да се наложа над моите съветници.
Тези мъже — начело с Франц — изведнъж бяха започнали да ламтят за победи. Франц искаше да превземе Прага с щурм и най-сетне да пожъне славата, която досега все му убягваше. За пореден път отстъпих заради него и съвсем скоро съжалих за това. Седмиците минаваха и нищо не се случваше. Маршал Бел-Ил продължаваше да се намира в Прага с войските си, а моите лотаринци ръсеха самохвалства как ей сега щели да постигнат победа, но в действителност им липсваше необходимата за целта безусловна воля за унищожение.
Вместо това Франц дори разменяше писма с Бел-Ил и си кореспондираше с Франция относно условията за достойното оттегляне на френската армия. Щом разбрах за това, изпаднах в такъв пристъп на ярост, че доста уплаших новия маршал на двореца.
Йохан Йозеф фон Кевенхюлер, по-млад братовчед на фелдмаршала, ми бе служил досега като посланик в Копенхаген и Дрезден. Човекът направи всичко възможно, за да ме успокои. Най-напред се заех да напиша собственоръчно няколко писма. Категорично забраних на моите пълководци всякакви конференции и кореспонденции с враговете ни. На Карл съобщих лаконично, че съществува само едно управление на страната и то се намира във Виена, а не в армията. Не се съмнявах, че ще предаде думите ми на Франц.
Франц също получи писмо, което едва ли му се хареса. Заповядвах му да се запъти с армията към границата, близо до Кам, и там да се обедини с войските на Кевенхюлер. Залагах на брилянтните предводител ски умения на фелдмаршал а. Ако имаше военен, който да насочи амбициите на съпруга ми в правилното русло, това беше именно Кевенхюлер.
Мъчно ми беше да отпратя Франц толкова далече, но „човек не бива да се занимава с дреболии, когато става въпрос за толкова големи неща", както му писах, молейки го да прояви разбиране.
Той се подчини, а аз така и не узнах с какви чувства е приел заповедите. Все пак успя да попречи на баварско-френските подразделения да се притекат на помощ на своите другари в Прага.
С това обаче положителните събития в Бохемия се изчерпваха. По-голямата част от обкръжените французи успяха с отчаяни усилия да разкъсат обсадата на Прага и да се изнесат към Егер. Остатъчната окупационна армия се окопа в града, заплаши, че ще го опожари и ще хвърли във въздуха „Храдчани", пражката крепост. По този начин французите постигнаха насила почетното си оттегляне и на 26 декември 1742 година Прага отново падна в австрийски ръце почти без бой. По-скоро — вследствие на поредица от странни обстоятелства, отколкото поради гениалността на пълководците. Въпреки това Франц се чувстваше като победител.